ПРЕДГОВОР

Приятелю, почти от две години не съм пускал нищо в сайта ми за теб. Нещата там са спрели почти като на небето, ако си мислим, че земята само се върти. Има нещо ново от мен и ти го предлагам, преписвам и готвя за сайта. Серия от анализи, или първата част от книга с такива. Избрал съм форма, в която се чувствам свободен да изложа това, което мисля и  разбирам, и е от значение не само за мен. Оказа се, че пиша най-важната книга в моето творчество. И не е нито поезия, нито проза, макар че е интересна за четене, не само за писане. Колко ли интересно ще бъде след това. Чувствам се като скиор, който се е спуснал отвисоко по първия сняг и гледа следата, която се губи нагоре. Така се чувствам. Макар че съм карал ски само като дете, бъчонки направени от мен. Приятелю, привет!  

12.12.2013
Генадий Велчев

Б Е Л Е Ж К И

УВОД: Приятелю, сега е 5 часа на 21 август. На същата дата преди 9 години татко получи инсулт, изпадна в кома и девет дни след това ето в такова разсъмване почина. Когато отидох да го видя, челото му охладняваше в коридора на местната болница. Пижамата му и чаршафа с неговата кръв и досега стоят вкъщи. Друго от татко нямам. На него дължа всъщност и тези бележки по никое време. Татко ми е чакал девет години.

Пиша с химикал в ръката, а не направо на машината както съм свикнал да пиша в проза. Ръката ми е върху листа, както когато си пишех стиховете и някои други важни за мен неща. Така и не се сдобих с лаптоп и само този ръчен начин на писане ми позволява в кухнята, нощем или призори, когато другите спят да пиша, на кротко осветление и почти безшумно.

Имам цигари. Лято е. Нощта е топла. Гледах преди два часа небето със звездите до пеещите и сега щурци навън. От смъртта на татко всъщност стихове не пиша и по друг начин гледам на небето и земята, не като поет - потънах в света, не в себе си. За един поет потъването в себе си е начин по своему да се чувстваш щастлив, поне докато пишеш и още няколко часа докато се радваш на написаното.

Потъването в света не е самодейност и не е щастливо до каквито и открития да стигнеш в главата си, защото той троши глави. Колкото и да са умни и безкористни в действията мислещите глави, натиска ти не ума, а главата и цялото тяло, да пълзиш пред обстоятелствата. Та думата ми е за обстоятелствата в тези бележки.

1. ВТОРАТА УПОТРЕБА КАТО ПОСЛЕДНА МОДА - ЗА ИЗОСТАНАЛИЯ СВЯТ

Започвам с проточилите се организирани протести в София за сваляне на червеното правителство. Въпросните невинно протестиращи друго не искат - само властта. Странно е, че досега в България направиха две успешни политически революции и свалиха две леви правителства с граждански протести. Подпалиха веднъж Партийния дом, при втората революция разгромиха успешно парламента и техните хора идваха във властта все със свободни и честни избори. След революции на разгневения народ от няколко квартала на София. София стана нещо като Париж преди два века. Явно борбата е жестока за властта. Или нещо важно предстои да се случи в България или в света.

Още по-странното е, че това се случва на правителствата на лява партия, която се отказа от революционните си методи за взимане на властта и нова организация на обществото т.е. от практикуваната почти столетие идеология и практика на класовата борба. Какво да се прави, десните възприеха в комичен вариант достиженията на политическата история. Левите се отказаха от историята си. Дължа уточнението, че левите се отнася до българските социалисти, а не до червените изобщо.

Нека социалистите добре да си помислят как могат да успеят в условията на такава мащабна политическа практика. На Западна Европа препоръчвам същото, защото така само ще събудят Ленин, не само в Москва и Кремъл, а в Швейцария или Германия, където, както знаем,  Ленин се е подвизавал преди да се върне за пролетарската революция в Русия.

Интересното е, че пиша и на мене даже ми е смешно. Какво разсмиващо хилядолетие започва.
На тази тема пак ще се върна – на цветните революции и миришещите на петрол пролетни революции и цвета на парите, които знаем, че не миришат- палят. Подпалват цели държави.
Ще припомня- “теорията” за държавата и гражданското общество в Европа е на почти двеста години. Това е теоретичният и пропаганден арсенал  и организационното оръжие на тогавашната млада буржоазия да се справи с феодалните порядки и да вземе властта. Демагогията на тази млада класа е да мобилизира тогавашния граждански елит и по низшите маргинални слоеве в градовете, тъй като тя не обича да ходи по барикадите и да я гърми полицията или войската, а и те са многобройни, сиреч реална сила в едно силово противопоставяне с властта. За себе си тя запазва ролята на хегемон на революцията и политически лидер в борбата за един нов демократичен свят.

Ранният Маркс също използва това “модно” и неясно понятие, но емпирично видимо като групи от  недоволни слоеве от властта и управлението. Това са работите му като изследващ и разследващ журналист за рейнски вестник. Тук са работите му за свободата на словото, съвестта, цензурата, правото и държавата, общинската поземлена собственост, горите и ползването им и тяхното приватизиране. Сравнявайки двата властни вертикала,- политическата власт и икономическата власт в обществото, открива, че  в борбата между старата власт и новата власт няма нищо ново- за тези, които нямат нито политическа и нито икономическа власт, а само работят като наети – сиреч на масовия и тогава труд. Ето от тук тръгват “Капиталът”, теорията за икономическите класи, теорията за обществено-икономическите формации и класовата борба и че класовата борба на хората на наемния труд ще сложи край на няколко хилядолетния цикъл на експлоатация на човек от човека чрез насилие или икономическа принуда, т. е като го остави без работа. “Капиталът” е тази епохална книга и Маркс и досега е най-цитираният автор изследовател. Как няма да го мразят и да го отричат този “мръсен комунист”.

Каква демокрация  може да има без капиталисти. Нашите широки социалисти мислят същото. Те за първи път чуват думата социализъм.

2. ЗА СОЦИАЛИЗМА

Сещам се, че докато учех философия в университета се явявах на изпити все с едни и същи книжки в ръка - на Маркс или Хегел, за общото учудване на колегите ми от моя метод за изучаване на философските и нефилософски дисциплини. Това ми бяха единствените приятели като млад, сега съм някак си без тях. Явно съм пораснал вече, но знам, че така или иначе, те са зад гърба ми и мога винаги да се обърна към тях и да разчитам света и с техните мъдри и добри очи.

Спомням си и комичния случай на изпита по политикономия, когато след като изтеглих въпросите,  разбрах, че изпитът е и по политикономия на социализма. Написах си конспекта с моя отговор на въпроса за  политикономия на капитализма и внимателно слушах какво говорят изпитваните по въпросите на социализма. Професорът лично на мен ми беше симпатичен, въпреки мрачната му слава в нашата кандидат-философска общност. Режеше на изпит жестоко. Дойде при мен, погледна ми конспекта, и схвана какво съм решил да направя. Гръмогласният му смях разтресе натежалата от женски плач и сълзи катедра по политикономия. Разплаках го от смях професора, известен с коравосърдечието си. Отвън колегите ми питаха като излязох какво толкова съм казал, че съм разсмял чудовището и ме е пуснало с тройка, и с напътствието все пак да прочета и втората част от дебелата политикономия – тази за социализма. Има какво да науча. Само Маркс не стига. Вярно е.

Лошото е, че никой от нашите професори не достига Маркс във времето в което живееше или епохата, както казва Пеньо Пенев, един поет, а не политикономист на социализма.

Оправданието беше, че Маркс бил гений. А те не са. И това е вярно, което не е оправдание. Имаха цяло общество като на длан и възможността да го изследват, какъвто е методът и препоръката на Маркс- трагичното е, че никой не извади работа подобна на “Капиталът” за социализма. От чисто научна гледна точка практиката на социализма в Източна Европа е много по-голямо богатство от завладяването на източните пазари от Запада и слагането на ръка върху развитието на народите там. Трябва да си много голям оптимист, за да мислиш, че социализмът е мъртъв, след като има развитие в Китай, на Изток, на запад в Куба и заспал в Русия.

Всякакви идиоти се ровят в държавните архиви на разузнаване и къде ли не, а там, където лежи социализма с пълна документация и никакви забрани, няма нито един учен изследовател на наследството ни и самата ни история.

Интересно защо на комунистически Китай и левият и десният елит в Европа избягват в политическия си език термина - социалистически. Отговарям - за левите, защото си присвоиха името на обществото, което разрушиха или позволиха това да стане, след като поне в България целият народ стоеше зад гърба им, а те си играеха на дворцови интриги и преврати, когато царството на социализма беше в опасност, пред пропаст. Вместо да застанат до народа си като не могат да го водят, народът щеше да намери свой Ивайло. Лесно се извинява за чужди грешки и грехове, имам предвид за смяната на имената на българските турци – нека сега да се извинят на целия ни народ за собствения си грях пред него – да оставим Маркс и  Ленин на спокойствие и кухата политическа идеология, да се извинят на българи, на турци, цигани, арменци, евреи , де що е български гражданин и дете на тази страна, в която е тъжно да се живее. А от живота по-хубаво няма.

Останаха в играта като изпълнители на ролята на местен неоколониален елит, като всички които се изредиха във властта, само че те са неверните за отвън, нали са бившите комунисти и ще им спрягат номера, ще си търсят по-добрите решения отвън за България. За другата игра също е трудно – да се върви към социализъм. Кой ще им повярва при тази историческа заслуга към социализма. Освен това те си имат мечта- не се и опитват да мислят в тази посока , защото заедно с десните 25 години са заети със строителството на демократичния капитализъм в България. България ги гледа цели 25 години какво направиха  с нея. Животът не е място нито за политически, нито за социални експерименти, ако е истински живот: не на книга, не на приказки в някое студио. Заводите ни пустеят, също бивши. Полята също. За селата да не говорим. Всичко има нужда от съживяване. От нов живот, от човешка ръка. Трудна задача, нали. Десните имат лесни и готови отговори на всичко- продаваме, приватизация, пазар и чужди инвестиции, да ни източат не само кръвта и парите, а и земята и всичко под нея. Сякаш не сме имали кооперативно селско стопанство, от което цял свят се учеше как се прави земеделие, включително и Израел, който се готви сега да купува земя, само чака закона да го позволи. Нашите гешефтари ще спечелят дето накупиха евтино изоставената  земя и също натискат да си отнесат печалбата. Тук може да дойде всеки, земята е хубава, а българската държава щедра и дашна. Който загуби миналото си, загубва и акъла си. Затова ни промиваха мозъците, за да я докараме до там.

Да погледнем сега и в мозъците на запада за феномена комунистически Китай. За десния европейски интернационал съвременен Китай е едва ли не тяхна рожба, защото имат инвестиции там-братската икономическа система, от която и те печелят. Но защо ли толкова се плашат от силата на Китай, ако не е алтернативна обществено- икономическа система на съвременния западен капитализъм. Демагогията и на двете крила на интернационала показва политическата им слепота, а значи и безпомощност за ориентация какво става в света. За десния интернационал е ясно- представят си желаното за действително. Те никога не са се опирали на социални теории, вървели са след едрия капитал и са го обслужвали както и сега вярно. Агресивно и тъпо срещу останалия свят, различен от него. Примери колкото искаш, например двете световни войни. Това им е теоретичният принос към човечеството. За европейските леви социалисти, социалдемократи, които пишат програми за социална държава, за европейски социализъм от шведски и т.н. модел, при тази финансова криза в Европа си е жива утопия да предлагат това като на България, Румъния, Гърция, Португалия. Да изброявам ли още? Няма как в една бедна или обедняваща страна държавата да е богата и патерналистична. А пътят на обедняването общо в Европа е направо трасиран за всички. За левите от Източна Европа е добре да си припомнят един класически цитат от учебника по научен комунизъм- социализмът ще победи капитализма в света по мирен път, в икономическото съревнование на двете системи. При тези темпове от двадесет години на развитие на Китай , които кой знае защо не спират, червен Китай под сурдинка го признават, че е най-силната икономика в света, без външни дългове, напротив - раздава, банкира и на запад, и естествено с най-големия валутен резерв в света. А конкурентът му САЩ е най- големият му длъжник. Какво би отговорил учебникът по научен комунизъм за пътя на човечеството. Какво предстои да се случва. Интересно какво. В тази мирна ситуация целият европейски елит ще пази социалния мир и ще изчаква. Ще чакат да видят кой и какво ще дойде в Европа. Дали Америка ще измисли пак някакво чудо и да се повтори Великата 1989 г. За Европа или ще я харижат на червения Китай, както направи Горбачов с Източна Европа. Тук най-големият капитал има на какво да се надява, но ще трябва да станат членове на китайската компартия. Колко китайски милиардери са нейни членове. Нищо лошо.

Аз обаче имам един въпрос към верните на ценностите на капитализма играчи  и  вярата  в неговото прекрасно бъдеще опряна на Китай. Ако този Китай е някакъв двулик Янус с недемократична комунистическа система на политически живот и модерна икономическа система на неокапиталистически тип, изграден с помощта на Запада, т. е. същността на обществените отношения е капиталистическа и Китай трябва само да се демократизира и да измести САЩ като водач на капитализма на земята, а значи и признат в Европа, т. е. да гледаме състезание на колосите на капитализма за световното първенство на властта- спокойно без войни за ресурси и влияние, като един пореден оптимистичен финал на бъдещето. Та моят въпрос е: кога и как ще стане това? Преди цветната революция в Китай  и както беше казал Мао : “да растат сто цветя”, да е разтърсила из основи Китай и поднебесната империя да се разпадне политически, или преди дълговата криза да е смазала и САЩ и Европа.

Часовниковият механизъм тиктака на тия две велики световни събития. Боя се, че Запада държи само часовника.  Пълният комплект се намира на друго място. Както се казва: милост за победените при такива велики драми.

3. КРЕМЪЛ И СЪДБАТА НА ЛИДЕРИТЕ ЗА БЛИЗКАТА ИСТОРИЯ

Ситуацията много напомня на Втората световна война, когато западния европейски елит прави двойна грешка и по отношение на странната политическа система на Германия, със заимствана съветска атрибутика от СССР и бурното развитие на немската индустрия, а следователно, и с разцвета на частния финансово – индустриален капитал, какъвто останалата част от Европа не познава. Последва бясно превъоръжаване на Германия. Тогавашният международен капитал, който се включва в това занятие и му мирише на война, а значи на печалби и свръхпечалби, залага на Хитлер и хитлеристка Германия – това политически грозно, но негово дете. Смята, че точно то ще свърши работата, с която веднъж и неведнъж Запада се е провалял – да разкарат Русия от Европа някъде зад Урал. Особено вече като СССР, това абсолютно чуждо, омразно на капитала дете. Знаем какво стана с Европа. Германия помете Европа с едноседмични кампании и трябваше да се молят чуждото дете да спасява Европа от кафявата чума. Добре е да им се припомни. Нали сме една културна общност. И понеже чужди войски ги спасиха, а не техните родните, и се ля много, много чужда кръв за тяхното освобождение - победителите отвън си я поделиха на зони за влияние. Германската зона и досега е  под “американска окупация”. Нека да използвам техния силен жаргон. В историята е така- всяко действие или бездействие се заплаща с това, което една държава може да плати за себе си. Подаръци няма. Като в бизнеса. Аз сега се запитвам, ако не беше тази победа на Червената армия и на Съветския съюз над хитлеристка Германия и на американската армия на запад, колко ли държави в Европа и по-на изток и на юг изобщо нямаше да ги има, най-вероятно заедно със сегашните народи там. Идеята за прочистване от излишни хора и народи не е от вчера. Всички, които мечтаят за световно господство, стигат до там и я прегръщат като своя. Не е лошо Европа да си припомни кой й даде живот с днешна дата, а не да обявява 9 май за ден на Европа, а Москва да празнува Деня на Победата във Великата Отечествена война над фашистка Германия. Девети май 1945 г. Заслугите на Европа за този ден са повече от скромни. Нашият народ казва: не се плюе в кладенеца, който ти дава вода.

Втората грешка е в подценяването на политическия, икономическия и военен потенциал на тогавашната млада Съветска Русия. Експериментът, според Запада, низшите класи да направят силна икономика и силна държава, игнорирайки напълно техния безценен опит. Забравяйки, че Русия като държава има собствен хилядолетен опит, от които поне двеста  и петдесет е не просто голяма държава, а голяма империя. Ако някои си мислят - голяма работа, голяма държава - ще трябва да пообясни. Държавата  е най-консервативната организация в обществото. Те затова и имат, някои разбира се, толкова дълга история. Държавата се прави от народите да ги пази,  да се развиват, както се казва, всеки народ по своя път, затова и народите си я пазят и воюват за нея, когато се наложи. Американците най-добре го знаят с кого и колко пъти са воювали за последните сто години. Но явно, че това им е най-трудно да го разберат като държава. Защото американската държава също е на американския народ, а не на някой клан или класа. Класите не образуват държави, и няма такива държави, но този народ, който ги допуска да обсебят всичко, освен, че самият той си пати, носи отговорност за поведението  на собствената си държава и си плаща. Пример също мога да дам.

Армия, полиция, разузнаване, дипломация, администриране, съд и съдебна система – това са все структури, основополагащи и опиращи се на традиции в самите системи, на народопсихология или менталност, както биха казали, и е това, което носи държавата като кораб в международен и вътрешен план. Нашите политици и тези от съседите ни от Източна Европа могат да се сетят защо Западна Европа толкова много натискаше  за реформи точно в тези системи под предлога за борба с идеологията на комунизма. Тяхното некомунистическо съзнание можеше да роди само тази хитрост. С държава да ни оставят без държава. Така сме лесни. Жалко, че ние последни се усетихме накъде вървим, като слушаме европейски химни, а не “Върви народе възродени.” И понеже споменах за държавата - кораб, можем да си представим как ще плуваме, ако корабът ни потъне.

Ето, че стигнахме до днешната ситуация и ролята на консервативната и  нереформирана докрай Русия. Има я на картата почти в същите граници. Отново млада и неясна и отново същите западни грешки и още по-големи природни богатства. Гроздето високо и затова е малко кисело. Затова Русия трябва да се натиска, да наведе лозата. И както и преди Русия на натиск не се поддава, голяма е и по имперски – традиционно политически гъвкава, защото има петстотин годишен опит в дипломатическо уреждане на отношенията с континентална Европа, островна Англия и огромните южни и източни региони край нея. На север я пази Северния флот. Там дипломация няма.
Идеята да се изработи нова Русия като голяма държава със символична роля в света и добър ученик на Запада се провали. Очевидно, че политическата технология, с която обезличиха бившите соцдържави от Европа, не сработи. Пренебрежимо малка се оказа ролята на Западна Европа в съвременните дела. И сигурно ще си плаща за безличието и безволието си. Защото в тая й роля я вкараха САЩ. А САЩ, както знаем, се намира на друг континент. Опитът за обединена Европа като някаква независима политическа, икономическа и финансова структура от САЩ и с обща политика под флага на НАТО, е направо смешен. Руснаците по военните въпроси разговарят само със САЩ, а Европа отнася само заплахите откъм Русия, ако продължава да отстъпва територии на САЩ за американски военни проекти, насочени срещу Русия или руските интереси.

В момента няма гореща точка в света, която да бъде охладена без Русия - това е резултатът от новото им безумие да тръгнат срещу нея и като я превземат - пътят към Китай е открит. Стратегическият противник и идеологически враг на САЩ, както и  те си го признават вече. Европа и за Русия и за Китай си мълчи. Говори за търговийка, нови технологии и заеми. Тя не знае за плановете на САЩ. И е най-добре да не знае, защото и аз ако знаех, каква роля е предвидена за Европа в една тежка ситуация, сигурно щяха да ми настръхнат косите. И България е в Европа  и има американски бази в България.

Много рисковано, много сбъркаха господата с опита си през миналата зима да устроят на Кремъл цветарска революция пред паметника на Джержински и мавзолея на Ленин, на Петровка 21- храма на руската царска охранка. Не им издържаха нервите и го направиха с подривна политтехнология, защото на политическото поле Русия ги бие и навън и вътре в полето. Не случайно Путин каза, че спецът на ЦРУ, който намери убежище в Русия, за тях е истински коледен подарък. Сети се за Коледа посред лято, защото на миналата Коледа той заплака на митинга на победата на Червения площад. Той си е знаел какво си е мислил, когато се просълзи. Москва такива забежки не прощава. Ще ги чисти където може всякакви опити за подобни революции, заедно с финансовото и агентурно захранване. Ще горят и банки и банкери.

Второто подценяване –военният потенциал на Русия и възможността й да мобилизира военната си индустрия. Грешката с изнесената отпред отбрана на НАТО - най-симетричният отговор е нарастването на стратегическия ракетно-ядрен потенциал на Русия с непосредствена цел територията на САЩ. И превантивни ядрени удари върху инсталациите на САЩ в Европа. В 2013 година, да не говорим за следващите 7 години, няма никаква антиракетна система не може да отрази ракетен удар едновременно от Русия и Китай срещу територията на САЩ. Да си погледнат глобуса и да видят колко са уязвими – по посока на въртенето му или в обратна посока. Има и втори, по-гъвкав, несъгласуван вариант: единият да ги започне, вторият да ги довърши. Нещо като възмездие историческо за Хирошима и Нагазаки, дошло от Изток. Японците няма да имат нищо против. По отношение на една ядрена война САЩ нямат шансове за оцеляване или победа. Стратегически са бити на военната карта и няма как да не го знаят. Сами докараха с политиката си към Русия и Китай стратегическото им сближаване във военната област, сами си поставиха клопката която готвеха за други в други времена. Моето предложение към тях е САЩ да се изтеглят към дома , там имат много проблеми  и да спрат да изнасят проблемите си навън. Май, че те са единствената държава, която се занимава само с този износ. И ги прави проблеми на целия свят.

4. КОЛЕДНИ РАДОСТИ

Приятелю, днес е 18 декември 2013 година. Краят на годината. Малката ми радост, да ги видя в сайта ми тия първи три анализа, отшумя. Снощи минах покрай нашия квартален пазар - имаше телевизионен екип с камера около купчина елхи - снимаха сергиите и продавачите. Циганинът с елхите подканяше колегите си упорито: усмихнете се бе хора, снимат ви. Коледа идва, Нова година. На какво да се усмихват - на студа, на портокалите и мандарините и те премръзнали като тях, а клиенти няма. Цените ниски и пак нищо. Народът не купува. Решил е да гладува, да мизерува, но да е жив, да оцелее с малкото. Живот и здраве, колкото го има. В центъра, в благоденстващата част на София, картината е още по-потискаща. Рядко слизам. Нямам работа там, а и пари за градския транспорт също нямам. Преди два-три дена ми се наложи. Каменни лица, не тревожни, а вкаменени от скрит ужас, на фона на добре облечените манекени по големите витрини. Толкова живи, като хората на улицата. Само личицата на по-малките дечица край светофарите са живи. Всичко друго сякаш ще го водят на разстрел. Такава картина не помня. Какво ли не преживяхме, такава не помня.

Може би преди година научих съдбата на семейството на Васил Левски след освобождението ни от турско робство. Трагична. На всички от семейството на дякона - майка, брат, сестра. Мой колега, писател, обвиняваше карловци: лоши хора, изоставили ги, а и нас българите. Що за народ сме, с близките на това светило за нас, така да се случи. Ето, имаме я тази свобода. И съдбата на семейството на Дякона е размножена почти във всяко българско семейство.

Двадесет и пет години се храним само със свобода и портокали целогодишно. И не ги щем вече и тях. Какво ли ще направим със свободата си. И дали е свобода на България, на нас като народ, като цяло, което намалява поголовно от емиграция, ниска раждаемост, болести, глад, безработица и самозапалвания.

25 години правим само политика, от която нищо не излезе. Освен че получаваме ръкопляскания от Запада, че вече сме демократична страна - влязохме в стандартите на Освиенцим и по послушание, и на килограми. Приятелю, дотук. Свобода и смърт. Това е знамето, което се вее над България. Поне да го свалим и да си намерим лицата. И да вдигнем другото. Живот за България, живот и за нас. Само Господ дава живот след смъртта. Тук и сега, на родна земя, трябва да се надяваме само на себе си и на никой друг. Тук се слуша нашта воля, както Ботев го е казал на “Радецки”. България не е без капитан.

18.12.2013
Генадий Велчев

5. ДЪРЖАВАТА

Приятелю, налага ми се отново да се намеся в реда на вече написаните през лятото анализи. Да добавя още един към днешна дата 3.01.2014 година. Първо, защото се оказа, че съм изгубил една страница-  първоначалната от анализа, който трябваше да преписвам. И второ, след като казах , че България не е без капитан, а преди това, че корабът на нашата държава е пробит, съм принуден да пообясня нашия случай и на държавата изобщо. Когато нещата не вървят добре, едни казват: край, загубени сме, включително и професори всяват паника и страх, вероятно съвсем съзнателно и цинично, а други казват: дай да разгледаме какъв е проблемът и да търсим решението му. Тази група е по-многобройна и не е креслива. Не е загубила ума си, нито го е продала. Това, което за един учен или интелектуалец е пробата за честност. Така ни изпробват не само в България и не само в днешно време. Нека нашият народ, който ни слуша, да си направи сметката кой от коя група е.

5.1. ЗА ДЪРЖАВАТА

Към държавата апетити много. И отвън и отвътре. Да я управляват, да я ограбват, да я разкъсат. Апетитът друго и не предполага освен консумация. Гладните за тази солидна хапка обаче трябва първо  да се преборят с този, който е на власт и е управлявал. В държавната власт вакум няма – демократичното това се постига с избори и силово с революции при определени обстоятелства. За всеядните отвън арсенала става толкова по-богат, колкото държавата-жертва е по-слаба. Тук работи инстинктът на хищника, без милост към падналия. Ние имаме исторически опит и помним. Нашественикът, по какъвто и начин да се е добрал до българската държава, военен, политически, икономически, е безмилостен и нашият народ по това го разпознава: по отношение към нас, към това, което имаме като народ и държава и ни прави такива до другите народи и държави. Ние сме, както се казва, за равенството, по неравенството ще ги разпознаете. Когато на държавата се гледа като нещо външно, наготово за вземане благо, без да си участвал в изграждането й, в опазването й и все едно дали имаш психологията на вожд на племе със събирателна икономика или феодален владетел, или лидер на съвременна икономика. За такива очи тя си е плячка или придобивка с всичко, което се съдържа в нея, народ, територия, икономика, природни богатства. В такива случаи у нас се казва, че не е луд този, който изяжда зелника, а този който го му дава. Оневиняваме ги, значи, господата. Само че нашият народ не е канил тук никой на зелник. Тук се настаниха военно и икономически и американци, и многонационални монополи, не по наша покана. Механизмът беше доста по-сложен, макар и идентичен за грабежа в цяла Източна Европа. Един Антимаршал план, вероятно разработен от същите, които разработиха и реализираха плана Маршал. Бива ги да правят велики стъпки в историята така, както те си я разбират т.е. никак. Всичките анти сили се събраха на едно място-антикомунизъм, антисоциализъм, антибългаризъм, антиикономисти, антиполотици, антикултура, антинаука т.е. пропаганда и политика в действие  с измиване на мозъците от главата до гръбначния стълб. И това всичкото на българския народ с любов. Това, което стана в Източна Европа е патологичен случай в историята  и аз тази патология ще я изследвам във втората част на анализите. Без държава всеки народ е гол на тази земя и е готов за изгнаник, за малко за дълго или завинаги между другите народи със свои държави. Не е въпросът да те докарат до просешка тояга, а да те ограбят до голо за твой срам и твой ужас, а ти да твърдиш, че си свободен гражданин на света. Като оперен певец или някое друго светило.
Приятелю, не ти ли се вижда странно, че без да искам почти говоря с езика на Паисий, двеста и петдесет години след него. Добре че го имаме това наше светило за тъмните дни в историята.Добре че я има тази наша родна реч.

5.2. БЪЛГАРСКАТА СОЦДЪРЖАВА ИЛИ ПОСЛЕДНОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Да се сравняват двете Българии от 1989 и тази към  днешна дата просто няма смисъл. Човек само ще се ядосва на погрома и разгрома ни. Заменихме кон за кокошка , която щяла да снася златни яйца. Как стана замяната, това е интересно. И кой беше лаком за златни яйца. Всеки случай не нашият народ. Затова пък златото му от петнайсет години го прибират чужди компании с неизвестно българско участие. А нашия кон го изядоха вълците. Те си имат свои коне. И ние ги виждаме как препускат като дребни  и по-големи началници на римското войнство- спуснали шлема и вдигнали меча по  булевард “Руски”.

Там, където една наша поетеса беше написала, че отмаря под нацъфтелите кестени. Господата не отмарят, те препускат в тази сбъдната мечта на Римската империя за Вечност. Страхотни наследници. Няма що. Древна София е страхотен терен, особено с най-новите разкопки- “репрезентации на арте факти от културното ни минало” от това време. Тук господата направо идват в прародината си при диваците: българи или славяни , или траки, което си е все едно за гордия Рим. А на нас ще ни разказват, да си забравим историята и да гледаме само напред. Позитивно. Как, при толкова много негативи зад гърба ни? Трябва да сме луди като Мунчо от “Под игото”. Когато става въпрос за територия     винаги ще се говори за история. Такъв е животът тук на земята. За космоса да говорим е още рано. И кой на кой Господ служи.

5.2.1. ВЛАСТ И ОБЩНОСТИ И ЧОВЕЦИ

Държавната власт е най-сложно организираната власт и в същото време най-видимата, тя е публична в прекия смисъл на думата, разиграва се пред очите и с участието на маса хора, което само по себе си е истинско постижение за човека и човечеството, негово много старо откритие за оцеляване и развитие в този труден природен живот, като се има предвид, че всеки от нас е склонен да се отклонява от стандартното поведение, защото има и своя воля, и свои разбирания, и свои нужди.Същото важи и за тези, които упражняват държавната власт в една държава, както в нея, така и навън. Така че идеята за идеалната държава и идеални  отношения между народите, се сблъсква непрекъснато с този факт в историята. На това формално политологично ниво са всевъзможните идеи за правова държава, права на човека, които стоят в речника и на политици ,и на правозащитници, и на политолози, а реално всички признават, че държавите се ръководят от своите интереси и че групирането им върви на групи по интереси. Групирани било за защита, било за агресия. И някак всичко прилича на по-истински живот. Също като в отношенията на ключови групи в обществото вътре в самите държави, за което никак не обичат да говорят. Очевидно, че има политически привилегировани групи, формални и неформални, за които всяка власт се грижи, било, защото държат високи позиции в икономиката или в системата на държавната власт , и групи в немилост- икономически аутсайдери: пенсионери и учащи се студенти, които са на самоиздръжка на семейния бюджет. Като сложим и изхвърлените от системата на труд, защото капиталът работи на този принцип при криза, безработните, като добавим и  двата милиона българи изхвърлени в чужбина, ето ви картината на труда на българина- минал, сегашен и  бъдещ,  във и извън отечеството. Могат да приказват колкото си искат за човешки капитал, човешки ресурси, да инвестираме в себе си , докато висим вкъщи безработни, или на децата да завършат висше. Няма как работната сила, какъвто и потенциал да има, да стане капитал- все едно коня да проговори, защото може да тегли плуга или каруцата. Поне на децата би трябвало в университетите да им четат политикономия на капитализма поне един семестър, за да знаят и да са наясно в какво общество влизат като си вземат дипломите. Та, впрегнатият в труд – тегли. Като го изхвърлят не е даже кон. Не е живо същество, живинка. А число. Ето ви едно число - 2 000 000. Българи изхвърлени от българската държава.

Как си мислиш, приятелю, защо повече от тези четири милиона излишни хора, деца на майка България, както би казал Странджата, са невидими, като прашинки във въздуха на екологично чистата система на политическата демокрация, и тревога, и бич за всяко изгоряло семейство. Естествено, че политическият идеал и тяхното занимание са по-важни, те от там си вадят и хляба за въпросните идеалисти, гдето са се залепили за дръжката на знамето на Европейския съюз.Те си го казаха още в зората на тази демокрация –ще ни водят 40 години в пустинята, докато измрат поне две поколения българи. Намериха ни родината юнаците – в арабските пустини. И скудоумие, и злоба, и слепота. Пази, Боже, такива да те водят. Вече почти ги няма. Настаниха се в международните офиси и им плащат и сега добре. Но ще трябва да дойдат тука да плащат. Тука им е сметката, а не в швейцарските банки.

Ето ти, приятелю, двете несъвместими картини –едната, която я виждаш ти, през кухнята от твоя прозорец, и тази, която ти показват през телевизора. Ти  не си политик, нито богаташ, затова ще гледаш през телевизора какво става в България и по света. Свободата да се движиш е двеста крачки от дома. За градски транспорт пари няма, за по-далече, ако легнеш болен или не дай си Боже  за по-лошо, ще се намерят. Ще те изпратят роднините и  ще си поплачат. И ще видят как родът се смалява, топи се. Няма сватби, няма хора`. Има погребение на хора. Разликата е само в ударението. И все по-малко и за това. Страшно, приятелю, не е за вярване – такъв съд, такава съдба. Такава самота.

Приятелю, аз продължавам с анализа на вълнуващата и пъстра картина на политическия живот. Тя е по-интересна. Събития. Събития. Пряко, цветно-в близък план. И нахални, и осведомени, и устати журналисти. Всичко трябва да бъде показано. От всички гледни точки на тяхната камера. Стойте пред телевизора и изчакайте да мине рекламата. Не влизайте при конкурента., той ще ви омайва със същото. И гостите им същите, черно-бели свраки от едно общо политическо семейство.
Да, държавният живот е видим, политическият също. Нас ни пързалят на тая дъска –видимост на властните политически отношения, а е по-важно невидимото. Не зад тези политически отношения: задкулисието, олигархията, както казват, или участието на гражданите “гласоподаватели” и прочие, или прякото им участие във властните решения, макар сами по себе си от гледна точка на функционирането на политическата система са важни инструменти.

Но тези неща не променят целите на системата на власт, които обикновено се задават отвън, извън нея и в прекия, и в преносния смисъл. Грубо казано, кой зададе целите за унищожение в България. Какво е менюто от цели на запрограмираната, обезумялата наша държава да върви срещу собствения си народ, да го гази като робот с дистанционно управление, отвън разбира се, и накрая да я взривят като държава-самоубиец може би за общо облекчение и на нас. Да ни управлява някой назначен комисар от Европа на кон, разбира се, и с меч в ръката. Почти като Мадарският конник, изсечен от нашите прадеди край Шумен. Само че от друго потекло.

И ЗЕМЯТА, И НЕБЕТО НА 11 ЯНУАРИ

Всеки народ хваща меча при нашествие. Когато го е изтървала държавата, няма кой друг да й го върне, тежък е за вдигане –не е знаменце на вятъра –само народът може да свърши тази работа. И тогава се вижда, каквато и да е тя, държавата е негова, а не на тези гдето си мислят, че я управляват или господстват все едно как-отвън, отвътре. Аз, както казах, мераклии много за нашата държава. Кой както си я представя: с нас, без нас. Кой с бизнес , без бизнес, с политическа власт или някаква друга. С тайна власт или публична – имам предвид медиите. Всеки от своята камбанария се е вторачил в нея като хипнотизиран.

Много борци за власт, приятелю, които имат вече някаква власт и искат да я осребрят. Те без власт срещу власт не тръгват. И затова си смешен в очите им, ти нямаш власт. Сигурно се смеят и на нас като народ. Ние ги обезкостихме, накъде ще тръгнат тия българи. Кости много в тая България-и наши, и чужди. Ние не се топлим на чужди кости. Стигат ни нашите в земята. Те ни пазят. Без да плачат, без да охкат. И отгоре, от небето – с цялата му синя любов. Ботев го е казал. “Настане вечер, месец изгрее-звезди обсипят свода небесен...”. Казват, че било записано в Сорбоната.

Кой казва, че сме народ без държава и бъдеще. Преписали го французите със златни букви, защото е хубаво. Но то е тука и ще свети и ще ни топли-няма как да угасне за нас, за децата и за внуците. Небето и на Ботев с цялата му любов.

11 януари

ПО-НАДЪЛБОКО В ДЪРЖАВАТА

ВЪПРОСЪТ ЗА ДЪРЖАВАТА, приятелю, е основен въпрос за нас и за сума държави като нас - и в Европа, и в Америка, и в Африка, и в Азия, и за преуспяващите по същите места. Както се казва –богатите също плачат.

В историята има Истории на държави. Сега това го подменят с история на Цивилизации, сигурно не е случайно , в научната пропаганда няма нищо случайно. Останалите народи са се загубили и каквото е останало, чака своя шанс да поникне отново. Това, което се разиграва сега, е борба на структури. В една страна, както знаем  и казах, най-мощната и признатата е структурата на държавната власт. Всички други властни структури , организации и самоорганизации извън държавата упражняват своя организационна власт според предмета си на дейност и по свой специфичен път влияние върху всички останали. Както знаем всички си пишат устави, регистрират се в съда, както ние сме си направили устав-конституция, събрали сме Народното събрание, което и досега си действа в различни състави и броене от първото Велико народно събрание.
Колко време ще просъществуват фирми и каквото си искате още, за нас не е интересно, те нямат за нас особено значение. За тях също. Ще се появят нови. Но за всички нас е важно как, в какъв вид и докога ще просъществува т.е. ще я има ли нашата държава. Смятам, че съм ясен.
Ако я загубим, което не е задължително , ще има да чакаме дълго в Историята да поникнем отново, което също не е задължително. Там Господ няма, има народи.
                                                                     
12 януари
(P.S.) Послепис
За този, който се съмнява или иска да разбере повече защо съм толкова категоричен, нека да прочете анализа ми “ЗА НАРОДА, ДЪРЖАВАТА И РЕВОЛЮЦИЯТА И БЕЗВРЕМИЕТО” от 2003 г и този от 2009 “ГЕОПОЛИТИЧЕСКА БОМБА ЗА БЪЛГАРИЯ”. Намират се в сайта.

Генадий Велчев        

6.   ДЪРЖАВАТА И ТРУДЪТ

Класика е, че трудът е направил от маймуната човек. И ако този извод на Дарвин  за боилогичната еволюция и произхода на човека отдавна е коригиран, никой не оспорва ролята на труда и неговите резултати за развитието на човека и човечеството, включително и на социалните му форми на живот. Трудът е в основата на възникването на държавата на ниво племе, при родово племенните организации на общностите от хора даже и при най-просто разделение на труда, независимо дали става въпрос за уседнал живот  и за номадско племе, занимаващо се с отглеждане на животни и лов. И в двата случая става въпрос за контрол над територията, осигуряваща живот, поминък на дадената общност. Простата форма- съвет и вожд – сиреч законодателната власт и изпълнителната власт не са от вчера. Важът и за най-простите форми на властова политическа самоорганизация на общността. Да се мисли с ирония за това време е рано, защото този поминък- лов, улов, ако на сушата е решен, то във водата съвсем не и маса модерни държави развиват този поминък и влизат в достатъчно конфликти точно за морски територии за улов на риба от световните водоеми. В борбата се включват и брегови охрани, и фрегати и самолети. Трудът за прехраната и натоварването на държавата с охранителни или осигуряващи свободно световно стопанство за риболов, са в действие с всички модерни военни средства. Тук, разбира се, отново са ощетени по-слабите племена. Освен този ценен морски ресурс, ако прибавим петрола, картината става още по-ярка и правдоподобна. Добивната икономика, икономиката на природните ресурси си е същата по значимост, а икономистите биха обяснили , че поради ресурсната ограниченост на нашата планета конфликтите на ниво държави ще нарастват, защото природата дали с наша помощ, сиреч труд, ни дава храна, за да живеем  и да ни има, дава в гигантски количества нещо подобно за индустрията –земни и подземни богатства, които се намират пространствено на дадена държавна или обща територия. Ние сме природни същества и зависим от нашата природа и от тази, която ни заобикаля, нагоре можем да вървим неограничено само духовно, нещо от което повечето държави не се интересуват. Нещо повече, стараят се социокултурно да ни нивелират или нулират. Нашата държава е специален случай.

6.1. ВЪЗРОДЕНОТО НОМАДСТВО

Колко е значим номадският рефлекс се вижда прекрасно и в България. Държава с хиляда и триста годишна история на една и съща земя, тука на Балканите. При разрушена съвременна икономика- индустрия и селско стопанство, хората си взеха това, което имат , професия, образование и тръгнаха на път да странстват, никой не желае да умира от глад даже и на родна земя. И нашето бивше номадско племе се топи на фона на крепостите на Царевец и атомната ни централа край Дунава. Картинката е подобна в цяла Източна Европа. Съживиха ни древните рефлекси новите идеи и плеядата от реформатори., които се изкачиха като охлюви с чиновническо потекло до върховете на държавната пирамида. Облепили са всички стени на театъра до върха, плътно. И вътре в гробницата е не фараона, нито тракийски цар с конете си, а умиращата българска държава. Приятелю, леко ми олеква след като нарисувах тази достоверна картина на нашето минало и нашето бъдеще. Ако Дунав продължава да тече по същия начин, все едно, че никога нашите деди не са го преминали с войската и домочадието на конете и каруците и кожените палатки, все едно, че никога на Шипка не е гърмяло- ура на българи и руси. Свободният народ прави държава, угнетеният губи държавата си.  Хайде да видим кои са строителите на съвременна България, които имаха политическата задача да демонтират социализма в България т.е да го унищожат напълно и завинаги заедно с всичките му носители. При така поставената задача и невъзможността да се отдели социализма от държавата, беше ясно, че заедно със социализма на смъртния одър или на операционната маса, ще бъдат поставени и двата продукта на социализма- обществото и държавата без право на ставане. Всички плачат, че обществото и държавата са в разпад, а страната в демографска катастрофа. Но както гласи народната мъдрост: всяко зло за добро. Без държава, без общество, видя се народът, че е сам със себе си, без никой наоколо, осъзна се – единственият реален политически субект, който може да защити името си. Вярно разгонен, вярно измамен, вярно окраден и ограбен, но народ. Български народ. Субектът на историята. Нали така, господа историци? И значи с историческа роля в това политическо безвремие за България.

6.2.  ВЪЗХОДЪТ НА ОХЛЮВИТЕ

Тази напаст не дойде случайно. Така нареченият от тях държавен социализъм ги народи в изобилие, особено в големите градове. Гъмжаха от администрация, за какво ли не. Компартията си имаше големи проблеми с тази категория трудещи се, квалифицирани като служащи. Борбата с бюрократизма и бюрокрацията се водеше непрестанно и безуспешно. На всякакви партийни нива, включително и с квота за членство в БКП на тия персони от обслужващите нива на подсистемите за управление на стопански, обществени институции и структури. БКП не ги научи да работят за хората и за обществото, сегашните не виждам, ако работят, как няма повече да крадат. Ако преди търсеха привилегии и кариера и реализираха търсенето с връзки и бракове, сега са многовариантни, стига да влезнат веднъж в системата. Та тази онеправдана група на труда и толкова многобройна, концентрирана в градовете, беше социалната база и резерв на държавния елит, който по същество извърши преврата на 10 ноември 1989 г. Всички основни фигури бяха на ключови министерски постове. Естествено, че лоялният на БКП министър на вътрешните работи е бил арестуван. Ще поясня, че става въпрос за вътрешно партиен преврат. За смяна на идеологията на комунистите с друга немарксистка –социалистическа от западноевропейски тип  т.е. там, където в икономиката капиталът е на власт. Естествено, че половината от членовете на БКП напуснаха партията, особено след като се пререгистрира като социалистическа партия. Запазиха си старите партийни билети, като Бойко Борисов например. Прословутото единство под червеното знаме се лансираше упорито, за да не би правоверните комунисти, които няма да предадат социализма  и ще застрашат социалния мир, да се отцепят и да се обявят също за правоприемник на БКП,  и БСП да се окаже новоизлюпена партия на ренегати , без минало , а значи и без отношение към социализма. Освен това трябваше да се дели имущество, както стана със синдикалното имущество. Ще видим, че правоприемничеството е основен инструмент за демонтажа и демонтажите в България. Спешните смени в ръководството на МВР гарантираха спокойствието на новия реформаторски елит в БКП, че това няма как да стане. Така с един куршум бяха убити два заека-идеологията на социализма от марксистки тип, развивана и проповядвана от управляващото дотогава БКП, а организационното й тяло просто се изпари. По-точно в балсамираното организационно тяло на БКП бе вкаран духа на прагматизма и технократизма. На тогавашния държавен елит, вече с членска карта на БСП, БКП не беше забранена. Тя просто беше убита. Тя си изигра своята роля-направи индустриализацията и модерното едро селско стопанство.  Трябваше да дойдат други, които да оберат плодовете. Елитът на тези, които БКП не можа да научи да работят за хората. Сега те управляваха, те взеха кормилото. Нищо, че държавата беше пред технически фалит, не можеше да си обслужва дълга. Нямаха намерение нито да спасяват държавата, нито индустрията, нито селското стопанство, нито народа ни. Те дойдоха, за да разпродават. При двеста милиарда долара индустриални активи, десет милиарда дълг е нищо. Ще се разберат със световните банки и световния бизнес за подкрепа на България. Как? Вече го знаем.
Така пристигна в София поръчаният от Андрей Луканов прословут план Ран и Ъпт. Либерален, смел-нещо като сто тояги на чужд гръб. Там сме записани към тая година да сме пет милиона души, гражданите на България. Нещо не го изпълняват правилно. Затова пък има преизпълнение в селското стопанство и в индустрията. Там сме пълни отличници. По ниво на бедност, по смъртност, по отрицателен прираст също. По отчаяние, по самоубийства, по нещастие нямаме равни в света.
Въпросният чудесен план не можеше да сработи без промяна на конституцията. Нашата соцдържава  не можеше да покаже нито един правен документ за собственост на завод или фабрика. Тя нямаше такива, въпросните двеста милиарда активи бяха общонародна собственост, както си му е  реда при социализма и както си беше написано в конституцията на Народна република България. По-младите читатели може и да не знаят, че е  имало такава държава, конституционна, с такава собственост. Може да са чели само новата конституция , където е записано нещо друго, че те са частна собственост на държавата. Въпросният план на Ран и Ъпт сигурно е писан по-рано и Андрей Луканов сигурно го е  виждал, защото той беше главен преговарящ от страна на БСП на кръглата маса с новоизлюпената опозиция., ръководена и създадена по проект на същия. Това вече се знае. Властолюбив човек, хазартен, не случайно така и завърши. Та, най-вероятно това предложение  е било прокарано като искане на опозицията за промяна, макар че тяхното основно искане си беше за смяна на политическата система, никой от тях не си е мислил, че социализмът може да бъде съборен с една химикалка. Откъде го е получил този текст Луканов, може да се предполага.

Беше използвана същата схема, както с унищожаването на БКП. Проста организационна хватка, Великото народно събрание, ново име на държавата –отпада народна, остава или става Република България., правоприемник на Народна република България и новата демократична държава като наследник, правоприемник става собственик частен на това, което соцдържавата никога не е имала , а само е пазила и управлявала в плановото социалистическо стопанство, като общ национален стопански план. Индустрията  работеше на стопанска сметка, сиреч за печалба и изпълнение в натура на това, което се потребява от населението. Индустрията ни работеше изключително за износ и печалбите си ги формираше от външния, международния пазар.  Тук продаваше на други, много по-ниски цени , на минимална печалба, съобразени с доходите, заплатите на трудещите се. За всичкото това трябваше да пият една студена вода. Последва освобождаване на цените и хората се вцепениха като видяха новите цени на вече държавните предприятия.  След това дойде източването , декапитализацията и разпродажбата и подаряването на безценица. Така народът ни загуби това , което 45 години беше създавал с цената на лишения , за да има къде да работи и той и следващите поколения. А България да преуспява. Сега имаме или руини или добросъвестни притежатели на заводи , те не отговарят, че някой им е продал открадната собственост.  С изрядни документи за собственост , но всичките с печат на българската държава след приемането на новата Конституция. Американците печатат долари без стойност и цял свят ги приема, защо нашата държава да е по-глупава и да не издава ценни документи за собственост, също без стойност и те да вървят , да се харчат. Искам да кажа, че цялата драматургия на нашата драма като народ и държава беше изработена зад гърба ни  и злонамерено, и подло, и престъпно тези две години -1989 и 1990 година. Нас ни подпалиха отвсякъде подпалвачи от типа и с ума на Ван дер Лубе и да кажем на Гьоринг, но в германския Райхстаг не е имало хора, а тук сме цял народ и държава и горим. Двадесет и пет години като свещички на вятъра. Как няма българите да бягат.

Трябва да се каже , че на политическо ниво в масовото съзнание реформаторите и отляво, и отдясно се оказаха слаби, въпреки че работиха по технологията на нежната революция, пробвана на два пъти успешно в Чехия и Полша. Завладяване на държавните медии и антикомунистическа и антисоциалистическа пропаганда, тук също диригентът беше Луканов ,алтернативен синдикат  “Подкрепа”  и организиране на обща опозиция – СДС и четвъртият елемент и отцепване на алтернативен Синод , т.е. вкарването в опозицията и на Българската православна църква , вярно, скромно, но такива са предписанията и трябва да се изпълняват, иначе ще спрат парите от чужбина.

“ Солидарност” в България не може да се повтори и д-р Тренчев не стана Лех Валенса, в България докторите ги уважават докато си болен, защото винаги са искали пари като поповете за опело и също като поповете са били винаги с властта. Огъват се , от тях опозиция не става. А и тихият монотонен глас на Тренчев го издаваше , че е школуван глас , интуитивно, на службите. Не беше човек на труда като Валенса. И не стана президент, а президент на “Подкрепа”. И досега. Упорито момче. И господин Александър Лилов не стана като един друг Александър –  Дубчек и не можа да оглави процеса на очовечаване на социализма , да го направи с човешко лице, въпреки че сигурно  много му се е искало. Той спечели изборите със съкрушителна победа, но не пожела да стане министър-председател като Дубчек, или не са му разрешили. Мекушав интелигент, а не студенокръвен технократ. Познайте кой стана министър-председател, разбира се, че Андрей Луканов.Което означаваше, че ще се прави нечовешки, крадлив капитализъм.  Времето беше друго и подарено на други. Прехвърлянето на собственост продължи, Луканов по собствено усмотрение предаде  личната си власт на министър- председател, защото всяка власт се упражнява лично , това си е функция , работно място с пълномощия, на които им се казва власт- е, той лично се отказа. Имаше нови избори и СДС спечели с малко, с един съмнителен процент, но завинаги. Но и те си свършиха работата-унищожиха земеделските стопанства, кооперативното ни модерно селско стопанство, което изнасяше и ни хранеше тези 45 години. И благодарение на което, бяха построени първите ни истински заводи. Покон пред тия хора, гдето вече няма как да са живи. Аз ги помня. Други пари нямаше откъде да дойдат, индустриализацията започна с парите и труда на нашите селяни.
Така България стана градина на развъждане на охлюви и паша за същите. Зелена сочна паша , за тези лениви същества. Как няма да мразят и презират труда, като никога  не са го виждали. Той за тях не съществува, както и ние като народ.

6.3.  ОЩЕ МАЛКО ЗА ВЯРНОТО НА НАРОДА И БЪЛГАРИЯ ЧИНОВНИЧЕСТВО      

Чиновничеството е универсално явление и обслужва всяка политическа система на власт-влключително и неоколониалната. Без администрация не може каквато и да е развита организационна система- включително и най-икономичните в това отношение. Армията и бизнесът. Струва скъпо  и е алчно по природа. Каква е истинската му социална природа се вижда , ако вземе властта в държавата. Този въпрос възниква при всяка революция. Какво да се прави с чиновничеството? И понеже революциите в Източна Европа в ерата на Горбачов бяха революции на чиновничеството, пред него възникна революционният въпрос какво да се прави с другите, с цялата революционна твърдост и безкомпромисност: с комунистите, с инженерите,с  работниците, със селяните,с кооперациите и т.н., с хората на изкуството, науката, всичките тези творящи материални и духовни блага наивници, които си мислят, че като творят, създават , са нещо повече от търкащият лакти на бюрото чиновник. Вече няма кой да им раздава медали, ордени, да пишат за тях вестниците. За тях 1 май беше най-омразния празник. Комунизмът си отиде. И новите властелини се появиха по телевизорите.

Да  преминем в  невидимото, да видим какво направиха шефовете на теди гладни парии за власт- неформалната група на държавния елит, която извърши партийния преврат в БКП. Последва втора фаза на преврата- чрез Великото Народно събрание-върховната държавна власт направи втори преврат-този път в обществото. Смени правноикономическите основи на тогавашното общество- общонародната собственост  с частна, като записа в новата конституция, че това вече не е общонародна собственост, а частна собственост на държавата. Социализмът остана само в главите на социалистите, а България - страна с общество на държавния капитализъм. Държавата глътна цялата индустриална собственост на народа и не само това, и природните богатства, и земята, и горите. Разбиването на селското стопанство от колективно, кооперативно на дребно, частно, със закона за реституция на земята в реални граници оформи цялостната промяна на икономическите отношения в българското общество на капиталистически. Социализмът и на село беше унищожен. Заедно с българското село. Капитализмът победи и на село. Промените в двете сфери на икономиката- индустрията и селското стопанство, трябваше да вървят ръка за ръка, селото не биваше да остава развъдник на социализъм. Държавен капитализъм в индустрията и дребно частно земеделие в селското стопанство. Тази по-лека задача - разгром на българското земеделие, беше прехвърлена на следващия парламент. Във ВНС бяха подбрани хората, които да сменят модела в индустриалните отношения. Това обяснява и внезапната оставка на Андрей Луканов като министър-председател. Последваха извънредни парламентарни избори и докарването на власт и първато демократично правителство на СДС, заедно с мнозинството си в парламента, свърши поставената задача от падналия министър-председател. В БСП нямаше такива сили, които да вдигнат ръка и срещу българското село. На СДС като градска формация не й пукаше откъде ще идва храната в магазините на София. Те се интересуваха от бреговата ивица на Черноморието, от туризма, както е записано в плана Ран и Ъпт.

Дотук държавната машина изпълни цялата програма на Хитлер в икономическата й част. Но понеже не бяха национал-социалисти, а дребни чиновници-демократи, малки хора без род и Родина, не тръгнаха да разширяват границите, а навътре в страната- към унищожение на държавната собственост.

Тук са подвизите на г-н Иван Костов, министър-председател, заслужил реформатор на българската индустрия, заедно с неговата партия. Също записан като съавтор на плана Ран и Ъпт. И министър на финансите в правителството на Луканов. Обвиняваха ги възмутените млади социалисти в слугинаж, но слугите си свършиха работата и им платиха като слуги някоя и друга комисионна., а от “държавната собственост” не остана кажи речи нищо. Замина в частни ръце, у нас и в чужбина. Енергията на СДС стигна дотук. И той се разпадна. Замина си и Андрей Луканов. Преходът завърши. Остана нашият народ, стиснат за гърлото, така че и да не може да проплаче.

 
6.4.  БЪЛГАРСКИЯТ СЦЕНАРИЙ

Българският сценарий се повтори след две години на още едно място. Познай къде. В СССР. И не защото с руснаците се смятаме за братя. И каквото за малкия, такова и за големия. А защото комунистите, КПСС спечелиха изборите, а Горбачов беше избран за президент на СССР , него и досега го титулуват като първия и последен президент на Съветския съюз. Той на практика се отказа и то не случайно от поста Генерален секретар на КПСС. Горбачов премина от другата страна на политическата върхушка- присламчи се към държавния  елит, но тоя, който напираше към Кремъл, беше също такъв и доста по-радикален –либерален, но групиран около Елцин, а и той изведнъж беше станал яростен антикомунист и яростен враг на Горбачов , което вероятно е натежало на външнополитическите везни. И Горбачов увисна заедно с поста си на президент. Имаше кой да го замести на държавната пирамида. И охлювите, подобни на нашите, да изпълзят нагоре. Нататък нещата се повтарят едно към едно. Горбачов направи главното, което се искаше от него, и той сигурно щеше да го направи, ако беше останал като президент на СССР. Прецедент щеше да се намери подобен на пуча. Горбачов забрани КПСС, обяви я за саморазтурила се, въпреки че няма никакви такива права, това не е негова частна фондация или фирма. Става на конгрес. Но той като Президент я обяви за опасна за СССР. Смешно, нали?  Последва разпада на СССР. Появата, забележете, на правоприемник пак, този път Русия на СССР, автоматично признат от Запад. Но и в Русия нещата не бяха в полза на реформаторите. Наложи се да се постреля този път с танковете, и цял свят гледаше как Белият дом, руската Дума, потъмнява в дим и огън от снарядите. И досега си мълчат за броя на жертвите, но са много. Не две нещастни момчета, за които Горбачов толкова плака, начело на траурното шествие. Последва разтуряне на парламента и нова конституция, направена едно към едно като нашата. Има руснаците да се учат от нашия опит. Но те тука не са идвали, на тях им пратиха от друго място Елциновата  конституция, неизработена в парламент, а е приета на ангро с референдум, като сегашната на военните в Египет. Парламентът временно беше в затвора.  За руснаците ,също като нас, от общонародната собственост не е останало и помен. Затова пък си имат нови руснаци. Другите ги заковаха да плачат за миналото, за Сталин, за СССР. Новите руснаци обикалят света и шашардисват Америка с класическата си руска душевност  и гордост, че Русия , благодарение на петрола и Путин оцеля между великите сили и е световна сила. А ние, приятелю, сме в световното безсилие. Храна за охлюви, тези невинни гадинки.

6.5. НЕЩО КАТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Много хора се питаха, защо Горбачов не прави и се бави с икономическите реформи, нуждата беше потресающа, да речем, от китайски тип или нещо собствено. А той държеше на политическите-на перестройката, на гласността и демокрацията. Ами трябваше да се  отърве от компартията-  да я изхвърли от властта и като президент да прави икономическите реформи с технократите- младото поколение управленци, вербувано докато е специализирало на запад. И с готови, раздадени проекти,  как да стане това,  подобно на “ нашия”  план Ран и Ъпт. Западът го беше спечелил и него, не знаем срещу колко. А нищо чудно да са били и два варианта- Горбачов и Елцин-двете страни на един проект.

26.01.2014

Генадий Велчев

7. КАКВО ОЗНАЧАВА СОЦИАЛЕН ПРЕВРАТ

През 1989 година единствената технология, която можеше да бъде приложена в страните на социализма в Източна Европа за ликвидиране на тези общества, беше само тази, на нежните революции. За външна агресия на НАТО не можеше и да става дума. Варшавският договор беше достатъчно силен и опасен за Запада, на икономическата криза в Източна Европа не можеше да се разчита, първо, защото означаваше, че ще се търсят нови икономически решения, а значи, че и ще намерят, пример какъвто беше даден в Китай и, второ, самият Запад беше влезнал с 300 милиарда долара солидарно в кризата на Изток, заради хубавата усмивка на Горбачов. Половината от тези пари ги дължеше СССР. А най-лошото беше, че това бяха кредити от частни банки, европейски банки, стари приятели на Русия. А още по-лошото, че бяха дадени на доверие, без държавни гаранции, реално за разплащане, в случай на неплатежоспособност. При провал на Горбачов и парите, и банките щяха да изгорят , защото и те ги бяха взели от други. Едно ново ръководство на СССР щеше да бъде очевидно твърдо и щеше да откаже да плаща , което вече се е случвало с плащането на военната помощ от храни и доставки за СССР по време на Втората световна война. Не могат да  не си знаят историята на взаимоотношенията със СССР.  Така че банките не пиеха , а направо се къпеха в студена вода, като руски моржове. А Горбачов беше близо до вътрешнополитическия провал , комунистическите лидери в Източна Европа не му вярваха и като опитни политици очакваха падането му, защото се виждаше, че СССР затъва в празнословие и бездействие и безумни външнополитически решения. Изолацията на Горбачов от партийния елит в Москва и в републиките беше пълна, така стояха нещата и в политбюро, където няколко противници на Горбачов си заминаха скоропостижно, със съответните почести и свалени меки шапки. Освен Шаварнадзе той там друг сигурен човек нямаше. Единствено КГБ го крепеше да не го свалят с вътрешен преврат, каквато е стара практика на КПСС. По устав това би трябвало да става само на конгрес. А там също го чакаше не по-добра съдба. Така че той беше лимитиран, ограничен от времето като Генерален секретар на КПСС, в най-добрия случай от идващия конгрес , и трябваше да решава кое е по-важно: неговата съдба на световен лидер или съдбата на страната, която ръководеше и представяше. Знаем какво избра този истински руски човек.
Този абсолютен лузер в политиката и маниакален космополит без нито една победа във външната и вътрешната политика на цялата си кариера на лидер на СССР, продължава да лъже без да му мигне окото и то на години, в които би трябвало повече да мисли за Господ , отколкото за себе си. Защото той очевидно, че за други не може да мисли. Той твърди и се хвали , че като Генерален секретар на КПСС е имал повече власт от руските царе и се е отказал от това всевластие за по-скромна длъжност – президент на СССР. А истината е, че се убеди, че не може да има никаква власт в партията, защото си беше протеже на Андропов, и направи кариера от ефрейтор на генерал в партийната йерархия  и нямаше как да има авторитета на партиен лидер. Ловко използва ситуацията и заработи за образа си на всенароден лидер, реформатор и държавник и оттам да се справи с вътрешнопартийната опозиция, а накрая и със самата КПСС. Част от грамотния икономически  елит, ориентиран либерално, близък до ЦК форсира версията, че на народния любимец би му отивал президентски пост, сиреч да зависи от обкръжението си, от тях, а Съветският съюз да стане президентска държава. Той получи и поста и държавата и знаем колко просъществуваха в тази коварна конструкция. Ключовото тук е, че се сменя политическата система на власт при социализма, която не прилича на западните демокрации и беше такава по една много по-сериозна причина, отколкото си мислеха  и обясняваха икономистите и социолозите реформатори - сиреч с желанието на комунистите да властват и  управляват в обществото на социализма, да упражняват монопол върху държавната власт  или контрол над нея като монопартийна диктатура. Че това не беше диктатура на работниците и селяните, на пролетариата, беше ясно на всички и най-вече на самите тези дикторски класи заети в производството, задно с управленския инженерен технически персонал. Те знаеха ,че хранят и носят на гърба си цялото това развито социалистическо общество. За него пък Андропов като стана Генерален секретар каза на съмишлениците си в Политбюро “ние не знаем в какво общество живеем” и се обърна към Ленин. Протежето му се обърна на Запад, от там да черпи иновации. Незнанието беше пълно и остава и досега такова. Не заради слънчевото затъмнение, а заради тъмнината в главите , на тези, които би трябвало да носят просветление, ново знание, нужно, потребно за обществото. Това не става с копиране на модели, даже и да са от Маркс, макар че той се занимава изключително с капитализма и прави извода, че капитализмът няма бъдеще. И няколко реда за социализма, като преходна система на стоковите или икономическите общества. Свободен човек, свободна мисъл на анализатор, а не на съчинител на история, която да се харесва на всички. Защо го мразят и защо още го четат. Интересно.

7.1 КАРТИНАТА НА МРАКА
Да оставим познанието и да видим как на практика се строеше социализмът. Наследството на Маркс за социализма е в критиката и анализа на капитализма като последна система на частна експлоатация на труда, а значи и от ликвидирането на ножицата на икономическото неравенство чрез социална революция и усвояването на обществения капитал, не от частниците , а от обществото. Ликвидирането на всеядието на капитала става чрез политическата революция, защото той се е закрепил чрез политическата власт , държавата и от там диктува неговите закони като обществени, всеобщи. Въпреки че е завършил право, Маркс почти никъде не говори за правото, правото е част от политическата система на власт, затова  и казва, че е буржоазно право. В крайна сметка никой не се интересува към коя класа живее в обществото, а дали живее добре. Е, другите класи при този добър живот на класата на капитала при капитализма няма как да живеят добре – силите са им неравни, държавата, политическата система работи за хората на капитала. Ако спре да работи за тях имат достатъчно пари да си купят, направят друга система, която да работи добре. Ето това е силата на парите. И такава е динамиката на западните демокрации. Да си видят историята. Да се погледнат и сега в огледалото на България, на САЩ. Не могат. Те си имат свое огледалце, то им казва, че са най-красивите в света. Тук е мястото да обясня и една илюзия за класовото деление при социализма, която и обяснява революционния порив за демокрация на соцчиновничеството. То се основава не на потока на парите, както е при капитализма, а на потока на властта. Не случайно 25 години медиите са се вторачили заедно с политическите театри на партии и анализатори, експерти в потока на властта, нали е демокрация. А потока на парите отива в касите и джобовете на когото трябва. Този поток е свещената крава на капитала, там друга крава вода не бива да пие , а камо ли стадо да мъти водата.

Та нашето чиновничество живееше в собствен свят около вертикала на властта на всички нива на управление и сфери. Над него беше политическата аристокрация, шефовете с колите и секретарките. Най-отгоре Политбюро и червената звезда. Под този народ, който пожела свободата си, стояха презрени роби на труда по всички направления. Нашите хора бяха свободните от този труд. И трябваше да се установи истинска атинска демокрация. На свободните хора и свободния свят. Затова се крещеше: долу комунистите, долу партокрацията, долу номенклатурата. Какъв порив за свобода на нашите труженици.

Реализацията на тези ясни и прости лозунги, които изчерпват и програмата на антисоциалистическите раволюции в Европа, означават, че цялата държавна власт отива в ръцете на чиновничеството и неговите лидери. Хляб има за всички. На държавния елит, на контраелита, които заедно след победата формираха новия политически елит, политическата класа и новия икономически елит на капитала. От тук се вижда, че при този формат на революцията, шанс за робите на труда няма никакъв да оцелеят и като роби в България. Комините не на  Дахау, а на Кремиковци и къде ли още не спряха да пушат и нашите роби отидоха да робуват в чужбина. Защо красивите илюзии на тази паразитна класа при социализма се сбъднаха така щастливо. Отговорът е в поговорката за баницата- не е луд, който я изяжда, а който я дава. Глупостта в политиката очевидно е лудост. Алчността за власт също. А глупост и алчност са вече фактор с две променливи. Което означава, че обществото и държавата се водят от социални идиоти, каквито нито едно общество или държава не би трябвало да допуска на сцената и тежко им, ако това го направят. Като добавим червената политика на социален мир – т. е. хората от производството в града и на село да се изолират от политическите борби - точно тези, които станаха жертва на конфликта между държавния елит и партийния комунистически елит, защото революцията щеше да тръгне в друга посока и където беше истинският конфликт на обществото на труда – между хората от производствената сфера и цялата непроизводствена сфера, барабар с чиновничеството-раздута и смазваща развитието на промишлеността и селското стопанство цели 10 години подред, като се почне  от 1978 година, да си видят таблиците икономистите за какво говоря.
При смяна на икономическия модел на социализма и преминаване от единна и неделима общонародна собственост в индустрията към колективна собственост каквото го искаха от заводите и каквото абсурдно държавният елит предложи като теоретично решение- държавата собственик, колектива-стопанин и там се видя, че държавният елит е никой в икономическите отношения, оказа се, че държавата няма документи за собственост, няма какво да предава,  то е собственост на друг, на народа и колективите и трябваше да питат други – в Народното събрание. Тоест, държавният елит изтърваше властта си навсякъде, заедно с всичките  си приближени и подопечни. Е, мобилизира се с помощта на Горбачов и неговите служби и 1989 стана година на революциите в Източна Европа. Демократични до една.

Е, ето я и Източна Европа свободна, с малко роби и много свободни хора. С петдесет процента от младите роби безработни, първо поколение рожба на свободния свят. И в нова политическа територия, не на атинската демокрация, а на Римската империя. Какво друго, освен да очакваме въстание на Спартак при такъв социален прогрес дълбоко в миналото на Европа.
Нас ни изтъргуваха като роби в собствената ни страна, защото и завладяването беше друго, завладяване на икономиката, на това му казват ново робство, индустриални империи и неоколониализъм, финансов империализъм, нашият народ е в плен на това ново робство или империи, а къде сте видяли щастливи роби, освен по сериалите. Второто поколение роби по наследство, защото робството се наследява, ако някой не знае, нашите деца или внуци изобщо са изключени от системата на робския труд – работа няма в периферна България, ще търсят работа в индустриална Европа с белега, че са българи. Гнусно, приятелю. И прочистване и геноцид на едно място. Да благодарим на чиновничеството, че така ни постла собственото си килимче на свободата. Сега ще прехвърчи на него до Брюксел да ни защитава пред по-високите чиновници групово с 19 депутати, не се знае само кои са, предстоят Европейски избори. Ще ни говорят за европейско семейство, в което ние знаем кои сме. Нас ни изтъргуваха в собствената ни страна, в собствените ни градове, в собствените села, на наша земя, в нашите домове и в нашите заводи.

7.2 ПОЛИТИЧЕСКИ СТАТУС НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО ЧИНОВНИЧЕСТВО. 
Това не е малкият човек на Гогол. Тези хора навсякъде под себе си представляваха държавата, а защото беше социалистическа , значи и  обществото заедно с високите му формални социални норми. Доколкото си спомням в българското кино имаше само един филм на тази тема “ Бялата стая”. Изкуството не се интересуваше от тези герои, защото те бяха повсевместно на власт. Масовата власт в обществото. Нямаше сфера на дейност, която да не е организирана от държавата, като изключим политическата дейност на компартията. Накрая организираха и нея и социализма. Бяха активни членове, активисти на най-масовата политическа организация на обществото, държавата, при това платени, защото бяха на държавна служба и имаха стълбица за растеж, както казва Големанов- до небето. От прости бюрократи или чантаджии, както народът им казваше в зората на социализма, до червена буржоазия след индустриализацията и владеещи западни езици технократи високо в държавната йерархия към 1989 година. Социализмът разви най-вече тази трудова група в последното си десетилетие. С езикови гимназии, следване МГУ (Московският държавен университет) и специализации на Запад. Готвеха се новите управленци на макрониво, защото икономиката, дойната крава , спря да дава мляко за научените на висок стандарт деца на народа. Всичките тези влезнаха за първи път в живота си в заводите на България, но като представители на новата като тях държава-собственик, с кола, личен шофьор и скромна охрана. Не са като диктатора Живков , а народни избраници. Истински мутри в политиката, интересуваше ги само грабежа, с леки костюми и бели якички. Очевидно на простонародието на Живков можеше да се противопостави само образованата простота на тези люде. Не влязоха със сопата, както би посъветвал бай Ганьо, а елегантно с пълен комплект документи за изключителна частна държавна собственост. В тях беше новото, а както се оказа- старият капитализъм с целия му разкош. Добро утро, България. Двадесет и пет години след това.

7.3 СМЯНАТА НА СТАТУСА НА ЧИНОВНИЧЕСТВОТО ИЛИ РЕВАНШЪТ НА ПОБЕДИТЕЛЯ
 Политическата присъда над общонародната собственост и сродните й форми на обща собственост –общинска и кооперативна- записани в съответните документи на държавата-Народното събрание, Министерски съвет, общински съвети, общинска администрация и обявени като борба за демокрация, за освобождаване от тоталитаризма и комунизма, разбирай от всичко общо, като вредно за обществото, страната, икономиката, и човекът, имаше нужда от своите изпълнители. Тук чиновничеството се развихри, попълни дупките на всички нива на изпълнение на присъдата от централно ниво - София, окръжни градове, градски власти, до селата. По същество всички управленски структури: държавни, общински, местни заработиха като ликвидационни съвети в министерства, агенции, стопански структури и  нямаше кой да ги спре-цялата политическа и икономическа власт беше в ръцете на държавното чиновничество. Всичко се оказа частна собственост на държавата, която те управляваха, като сдружение на ликвидатори – от ликвидиране на държавата до ликвидиране на кооперативите. Кажете какво е останало от “държавната собственост”, от армията , с която винаги сме се гордяли, от общинската собственост, от ТКЗС – нищо, комични остатъци.
Нищо, че пищеше народът , че се граби и бяга. Бягат не крадците, бяга той от България.
Чиновничеството има зла памет. В системата на общото то беше малтретирано – еднакви заплати, дребни рушвети и нищо. Друга е в системата на частното – на частна държавна собственост, частна общинска собственост, частен бизнес и път към Европа. На групи, групички, кръгове и кръгчета, като в блато – приятелски, роднински, професионални, партийни, местни регионални, национални , международни: кради- всичко за победата над комунизма! И досега го спрягат.
Върна си го чиновничеството на  комунистите, на компартията и на социализма, затова че непрекъснато се занимаваха с него и го караха да работи, да не раздува щатовете, да го правят за смях на първа страница на “Работническо дело” и тема номер едно- главен герой на “Стършел” и “Актуална антена” по телевизията. Всички се бяха вторачили в него, язвата на социализма-бюрокрацията, бюрократа да го превъзпитат, но то е живо  като бай Ганя, а тях отдавна ги няма.  Който се смее последен, най-добре се смее. Върнахме поне една усмивка на тая трудова класа , ей така даром, подарихме им я.  Участваха дружно в раздържавяването, вече няма как да ги познаеш и те не те познават, защото са и богати и властни и достатъчно продажни. По нито една от тези точки ти не можеш да се мериш с тях. Превъзходството им е пълно. Да си мислил  навремето с коя партия да бъдеш, за какво и за колко. Партиите са много, парите остават. Влез в потока на властта и навреме излез надолу с потока на парите. Да не казваш после, че който отвисоко падне, много боли. Като паднеш на пари, хич не е зле. Монолог на Бай Ганьо, бивш комунист, социалист, монархист и вечен патриот на скапаната ни България. Пак чиновниците трябва да я спасяват. Няма кой друг освен бай ти Ганя. Националният герой.