Зимна роза

zimna roza

Тази книга не е велика. Аз и нямах такива желания. Това е книга на моето прощаване. С писането на стихове, с поезията – моята мечта от детството. И юношеството. Дълъг път на вълнения и вярност. Първото стихотворение и досега с истинската поезия беше „Вяра” на Вапцаров и цялата му книжка. Дотогава около мен имаше няколко книжки с картинки на Баба Меца, Кумчо Вълчо на фона на тъмното небе и естествено месеца, който свети и осветява страховете на децата. Не бях от плашливите и не ме впечатляваха. Бях трудно, както по-късно научих, дете. Бягах от детската градина, от песничките и строя и омразната супа. Бягах от къщи и от родния ми град Разград, за да отида на свобода при баба ми на село. Оттам спомените ми са други. С градската култура ме сближи Вапцаров.

Чичо ми донесе тази малка книжка, започваща с „Вяра“. Аз лежах на коленете му и слушах. Бях и смаян, и замаян. Той, подпрян на стената в килера, който беше пригоден за негова спалня с янче, сиреч – малко легло, и над него – още по-малко прозорче. Той четеше на глас, аз слушах до последното стихотворение. „Предсмъртно”: „Борбата е безмилостно жестока“. И за двама ни това беше първото запознанство с Вапцаров. За мен – с поезията изобщо. Нямаше нищо общо с глупавите детски книжки. Естествено е да не съм разбрал всичко, бях дете на около четири годинки, а аз на три съм проговорил – много късно, но с пълни и свързани изказвания – дотогава, предполагам, съм говорил само на себе си. За чичо ми това беше неговият поет, който стана и мой. Вкъщи и майка ми, и баща ми работеха на строежа – строежа на завода за антибиотици. Чичо ми също, като бояджия. Докато не отиде в казармата. Живеехме в една стая и въпросното килерче. Все строители на този завод за живота, за който говореше и Вапцаров.

Аз бях дете на заводите. Като много деца от моето поколение. На строежа им, на пуска им, на живота им. На кал, ботуши, камиони и кранове и движение на хора и семейства от цяла България. На огромни изкопи в полето, от които израстваше завод. Още без име – всички му казваха Завода. Това, което не е по силите на един човек, е по силите на много хора. Заводът ги събираше. Много оставаха и след построяването, да работят пак за него. За завода. Други – за друг завод. Ние отидохме в Девня, на строителството на Завода за цимент. Баща ми беше главен инженер на монтажа, а аз – първокласник. Тук водата на реките е невероятна бистра, вижда се всичко в нея – и песъчинките, и всичко живо в нея. Дом на изворите. На Вълшебния извор със синя вода и високи тополи. Там се научих да плувам. Вода, студена и вълшебна, и през лятото с дълги жълто-зелени водорасли и деца, наивни и безстрашни. Отървах се само с една пневмония есента. Моят спомен от болницата е едно шоколадче и звездното небе с една пълзяща по небето светулка. Първият спътник на Земята, пуснат от Съветския съюз. Заводите и небето, и водата, и хората, които са навсякъде по таз земя – всичкото това ме занимава и досега, каквито и неща след детството да се случиха. Любов необяснима. От пръв поглед. За големите неща може да се говори и с малко думи – и това разбрах, и това ми харесва в поезията. Важна е идеята, да се роди идеята и като се роди, да я запазиш жива, тоест, като я завършиш. И това остава живо и след теб. И без теб. Ние нашите заводи не ги опазихме. Без идеи – развити идеи нямаше как да останат живи, нищо че героично ги построихме и работихме честно за тях. Това го казвам и като писател, и като индустриален социолог. Историята учи и тези, които малко разбират от човешка история. А книгата ми е и за това.

27.02.2019 г.

Генадий Велчев

УЧАСТ

Търсих
три дни
стихове,
които
съм забравил,
че не съм
ги писал.
Няма ги.
И няма да ги
има.
Като толкова неща
без род и без
Родина.
Да благодарим
на този свят
за участта ни
да ни има.

БЕЛИТЕ ЛЕБЕДИ

Дощя ми се
да видя Дунав –
морето това лято
го видях –
и като бяла
бучка лед
да си поплувам
на ширина
от бряг
до бряг.
Отвън
ще мислят,
че бял
лебед
плува.

ЛАСКАВИТЕ ДНИ

Живей, синчето ми,
пиши – казваше
ми сякаш татко –
имаш още много
дни – искам, сине,
да пораснеш –
достолепен, мълчалив –
до тополката – красив –
татко все там
ще стои –
още много, много
дни
с вълшебно-сините си
и добри –
живи, ласкави
очи.
Тичай, сине –
ти върви.
Татко ти
ще постои.

14.10.2018

НА ЗИМНИЯ ДУНАВ

Сърцето ми
понякога е като
Дунав – препълнено
със много
гласове –
спокойно – казвам
аз – сърце,
не се вълнувай,
ти имаш
здрави брегове –
помагай всеки
глас тревожен
да доплува – вдигни го
като майка
на дете –
големите реки
и затова и
съществуват –
сърце си на поет –
не можеш
да си
мъничко сърце.

16.10.2018

ПЛАМЪЧЕ

Ще запаля
свещ
за мама,
малка
свещ
под
свода
на висока
катедрала –
други
срещи
с мама
нямам.

20.11.2018

БОЖЕ МОЙ

Колко
нависоко
трябва
да се вдигна,
да целуна
там ръка
на мама,
тя го
заслужава,
а не зная.
Дъжд
вали –
мълчалив
дъждец
като
сълзи
на мама.
Боже мой,
разплаках
мама.

20.11.2018

ЛЮБОВ НЕОБЯСНИМА

Два
стиха,
две
снежинки
от живота,
който
имам
само
аз
на този
свят.
Странно
виждам
и рисувам
странно
в бяло,
като
падналия
първи
сняг.

20.11.2018

 ПОЛЕТО

Черногледите
не стават
за поети –
черни
слънчогледи
няма
във полето.

20.11.2018

 ПЕСНИЧКА ЗА ТРУДА

Да поздравим
деня, че
продължава
да носи
светлина
и да я
дава –
не си пести
труда –
тази велика
класа
на труда –
която
светло
бъдеще
на всички
обещава.

20.11.2018

ИЗТЕГЛЕТЕ КНИГАТА В PDF ФОРМАТ

© 2019 Генадий Велчев. Сайтът е обновен с финансовата подкрепа на " СОФТЕКС ИНТЕРИОРИ ЕООД ". Всички права запазени. Уеб агенция "Кая Про" ООД