Творческа лаборатория

БЪЛГАРИЯ ЗА АМЕРИКА И ЗА ОСТАНАЛИЯ СВЯТ

1. ПРИХОДНАТА ЧАСТ НА АМЕРИКА от една година със сигурност е намаляла с няколко трилиона долара – от ценовата война с производителите на петрол и други основни суровини с останалия свят. Загубите в стотици милиарди долари от продажбата на ниски цени на петрола за Русия, Саудитска Арабия, Иран, Венецуела и т.н. са и загуби за Америка. Тя знае за коя Америка става въпрос. Експертите казват, че са изчезнали, но те са загубени и за Америка. Реалната икономика на САЩ няма как да ги компенсира с мижавия си дял в този бизнес, какъвто и процент на прираст да дава, поради естеството на американския капитализъм – т.е. по начина, по който  формира печалбата си чрез системата от услуги за целия свят: финансови, политически, военни, които носят печалби в комплекс или поотделно. Най-важното, златното перо е, разбира се, доларът като световна валута.

 Универсалният метод е принудата: към мир, финансова стабилност и т.н. Нашите съседи – гърците ще се съгласят с мен. И политшлагерът – принуда към „свобода и демокрация”. На този фронт американската дипломация и ЦРУ най-много се потят.

2. САМОИЗЯЖДАНЕТО НА АМЕРИКА. От 1 се вижда, че финансовият капитал се самоизяжда на глобално ниво - и следователно губи и ще губи влиянието си първо в родината си САЩ и в останалия свят – като власт и като организация на властта, ако се приеме, че тази власт е концентрирана на Уолстрийт в Ню Йорк и в Лондонското сити.
ЦЕЛТА НА ТАЗИ ДИЕТА е да се удари противникът, врагът, конкурентът по родство, който се вижда, че наистина търпи загуби – в очакването да се взриви като структура. И понеже капиталът освен глобален е и национален – да се предизвика спазъм, социален и политически трус, който да съсипе цели държави, конкретно тези, чийто бюджет и брутен продукт се пълни изключително с износа на петрол, горива и промишлени суровини. Ясно е кои са.
Към Русия се подходи специално – ударът дойде след политическите и икономическите санкции на възмутените демокрации САЩ и Европейският съюз, след „окупирането и превземането” на Крим, и отнет от държавата с хилядолетна история Украйна – почти влязла в НАТО и Европейския съюз – последна придобивка на тези невинни структури.
Балонът се надува, надувайте момчета – имаше такава песничка от мойто детство -финансов, политически, военен.
Можем да си представим това, което капиталът си представя, губейки ден след ден по тон от теглото си, какво плюскане ще падне, ако проектът успее. В хранителната верига на капитала финансовият капитал е на световния връх и може да погълне цели държави – в съдържателен план – оттам няма да остави даже и кости, ще смели всичко.
Питам се какво ще стане при провал. Този въпрос ще трябва да си го зададат, ей така за домашно, и участниците в проекта - волни или неволни. Да управляваш финансови и икономически кризи в света е едно, военнополитически - съвършено друго. Самата последователност от враждебни мерки срещу Русия показва къде е щабът на войната. И Русия, и Китай със сигурност го знаят, включително и персонално. Сталин искаше да ги изкара на светло, на пейката на Нюрнбергския процес. Тогава Родината ги скри. Не знам къде ще се крият тези борци за нов свят господа.

3. ПРИРАСТЪТ НА ВОЕННИЯ ПОТЕНЦИАЛ на САЩ във въоръжение и боеспособност е отрицателен - това си го признават и САЩ, и НАТО. Обръщането на такава тенденция, или тренд, както обичат да казват, е трудна работа и изисква време. А време няма. На Русия й трябваха седем години, на САЩ вероятно също толкова, но при условие че се откачат от НАТО. НАТО е една иждивенческа организация за европейските държави под флага й и заедно с тях срокът за смяна на тренда трябва да се удвои – да стане 14 години. А дотогава, както се казва, я камилата, я камиларят.
Вероятно по този въпрос се работи – да се откачи Европа като товар за Америка, имам предвид т.нар. Европейски въоръжени сили – една абсурдна армия на една абсурдна интеграция – без държави и нации.
За какво ще се бият тези момчета се питам: за Брюксел или за звездичките на Европейския съюз, те са вече почти колкото на небето. Има и доразвит вариант - Европа на две военни структури: едната самостоятелна – Европейски въоръжени сили, на откачената от САЩ Западна Европа, и малко НАТО, под командването на Пентагона, с раболепните режими от Източна Европа от т.нар. фронтова линия на сегашното НАТО. По тази линия на видно място влиза и София. Защо точно ние вече съм писал.
За този проект се работи усилено и без притеснение - Русия трябва да бъде обкръжена и притискана - старата мечта на Америка и Англия – православните и славяните да се самоизбият, но вече в една модерна, ядрена война. Какви ли не чудеса стават в главите на някои хора.
Европа, разделена на две – на жертвено агне и изпосталял вълк – от Изток към Запад. Но иначе ще ни говорят за отбрана, за суперзащита на Източна от агресивна Русия. Източна Европа е чудесно място да се даде бой на Русия. „Бой последен е този...”, както се пее в „Интернационала”. Да го припомня на бившите комунисти, от бившата Източна Европа.

3.1. СВРЪХДЪРЖАВАТА САЩ И СВРЪХКАПИТАЛЪТ „АМЕРИКА”. Биографията и на двете свръхструктури върви в паралел от времето на появата им на световния небосклон, гледан тук от Земята, по-точно от Европа, когато светът гледаше замаян как се издига в края на 1989 г. високо в небето ярката бяла звезда на САЩ и заслепява червената звезда на Кремъл от двореца на Горбачов, бъдещия президент на СССР и отшелник сега във Флорида. Светът престана да бъде разделен след грандиозните революции, безкръвни и нежни, в Източна Европа срещу комунизма, тази язва на човечеството, която унижава човека, защото не му позволява да стане богат колкото иска, а хората са различни, хора разни – разни идеали: от звездобройци до любители на звездни войни. Това, така да се каже, е идеологическият елемент, който внезапно отпадна и с който толкова успешно 45 години в България и 70 години в СССР се борехме. Истинската свобода за Европа дойде след ликвидирането на Варшавския договор и разпадането на СССР, окончателният разпад дойде след заявлението на Горбачов за ликвидирането, разпускането на КПСС. Малко след това Елцин му поиска паспорта на гражданин на СССР, а също и стола му от Кремъл. Появи се свободна и демократична Русия, но без съюзни републики – но политически наследник на СССР. Колкото и да е странно, и в небето нещата са относителни, бялата звезда на САЩ се издигна още по-нависоко, недостижимо високо, изключително високо, както би казал днешният президент на САЩ Барак Обама. Прав е човекът, тогава беше така. В единния мирен свят можеше да има само една политическа звезда, водач пътеводител към щастливото бъдеще. На международната общност, на цялото човечество. Има ли един нещастен, сега се питам, поне един нещастен човек на Земята. Надминаха господата Маркс с дълбокото си научно творчество. Маркс ще се изправи в гроба си, да ги поздрави в Лондон.
ЗВЕЗДАТА БЛИЗНАК КЪДЕ Е. Там на небето. С многократно по-голяма маса от бялата звезда на САЩ, близо до нея не се вижда, не защото е слаба и не е бяла, нито червена, а си има свой собствен цвят – черна звезда. Истинско космическо явление, господар на небето и Земята, то не излъчва, както знаем от астрофизиците, то поглъща всичко, засмуква неизбежно, както знаем пак от тях, най-близката звезда. Що се отнася до нас, тук, на Земята, ЗВЕЗДАТА НА СВРЪХКАПИТАЛА върви след осветената от САЩ, освободена територия на света и засмуква. Така се храни според законите на хранителната верига на капитала.

3.2. ВЪЗХОД И ПАДЕНИЕ. И така възхода на двете величия ги дължим на отпадането от геополитическата игра на лагера на социализма начело със СССР и съответните международни икономически, военни и политически структури – Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ), Варшавския договор и автономните политически режими на компартиите в държавите сателити на СССР. Неразвитостта на политическата система за контрол и интеграция на соцлагера, като поука, бе взета предвид при строителството на нова Европа, НАТО се допълни с Европейски съюз, комисари и евро. Атаката срещу суверенните държави в Европейския съюз продължава. Лагерът на капитала укрепва, но кой знае защо народите линеят, средната класа изчезва – това по твърдения на мои колеги социолози, които внимателно следят политическите настроения на електората и социалната стратификация по общоевропейска методика. Станахме еднакви май всички бедни, а уж богатите от плебса вече плачат. Колегите ми плачат най-вече за властта, какво ще стане с нея - за кого ще работят.
Да се върнем към глобалната картина на възхода – мирното съвместно съществуване на двете световни капиталистически и социалистически системи в условията на студената война. Заедно в борбата за ограничаване на ядрения потенциал на СССР и САЩ устройваше елита и от двете страни на барикадата. Пита се кого не устройваше тази странна борба за мир. Кой търсеше окончателната победа зад фасадата „край на студената война”. Тук героите не са от Вашингтон, САЩ две години се чудеха какво става в Европа, докато не падна Горбачов героично, и от мирно съвместно съществуване се премина към мирно предаване. Удивително, такова чудо няма как да се повтори. Новият Брестки мир го подписа Елцин, приемника на Ленин от 1918, като пое всички дългови задължения на СССР към западните частни банки в размер на 150 милиарда долара. Териториите ги беше предал предварително, с разпада на СССР. Горкият Горбачов до последно се надяваше американците да останат с него в борбата му с Елцин за властта в СССР, именно заради тези 150 милиарда. Не е могъл да смята или не е бил наясно с апетитите на хората от Лондонското сити и Ню Йорк – само Източна Европа няма как да им стигне – те искат окончателна идеологическа победа, да не кажем реванш – земите и всичко под тях на бившия СССР.
Безразсъден глад за всичко. След идването си на власт Путин прекрати над 250 договора, вече подписани от Елцин, подготвени от реформаторите, заедно с техните американски приятели, експерти и най-гръмко звучащи американски компании за предаване на това, което Русия притежава: нефт, газ, злато, цветни метали, заводи и находища в техните дълги ръчички. Е, как няма да мрази Америка Путин.
И така, победа в студената война няма, а ако има, тя не е на НАТО, нито на САЩ, тя е творение и заслуга на „черната звезда”, на която и без това генералите от НАТО и Пентагона са научени да целуват ръка, а от Вашингтон да козируват и републиканци, и демократи.
Специално за генералите имам въпрос. Да кажат колко знамена, пленени от Съветската армия, могат да ми покажат, колко генерали и офицери и т.н. Хитлер ги имаше и пак загуби. Да покажат някакъв договор за мир, както казах, имаше бизнес споразумение между Елцин и банките на Империята и друго нищо. Студената война продължава. Студената война приключва с гореща война. Не дай си боже да ни се случи.

4.1. ВТОРАТА ФАЗА НА СТУДЕНАТА ВОЙНА. И тя си има дата като всяка война, а не теоретична измислица. Моето определение за наличие и развитие на войната (студената) е локална гореща война, на ръба на ядрената. Датата е 24 март 1999 година. Бях започнал да пиша късно след полунощ поредната си важна за мен книга, пишех бързо едно след друго стихотворенията, докато в същото време момчетата от НАТО са си приготвяли самолетите да бомбардират Югославия. Не знаех, че и те имат много важна работа. В четири и трийсет бях преполовил книгата и пуснах телевизора. От Си Ен Ен даваха как Югославия гори. Така книгата ми стана книга за войната. До последния й ден. Мисля, че беше седем и трийсет, бях написал и последното стихотворение и не знаех заглавието, само то ми остана като работа. Пуснах телевизора за последни новини, за това какво става с нещастните сърби. По Руската телевизия даваха заявлението на командващия  ракетните ядрени сили генерал, за колко минути руските ядрени ракети ще стигнат до Истанбул, Лондон, Берлин, Париж и т.н., там, откъдето самолетите на НАТО излитат, ако незабавно бомбандировките не спрат. Спряха точно на този ден - на Черешова Задушница. Когато живи и мъртви по православному са заедно. Заглавието дойде от телевизора като новина, заедно с обявяването на края на войната, на която натовци бяха измислили някакво красиво име. Те са по поезията.
Тази война отвори очите на Русия. Напомни им, че те са победителите над Хитлеристка Германия и фашизма, те са освободителите на Европа, усетиха го с кожата си, както и ние тука на Балканите. И че друг, освен тях, няма кой да спре войната, ако от Запад отново тръгнат на война. Затова ще празнуват всяка година Девети май – Деня на победата над Германия и края на Великата отечествена война за тях, с военни паради, каквито в Западна Европа няма, защото не са победители държавите им, защото тази война е срам за Европа. Да изброят само колко пъти си смениха съюзниците, особено тука, в нашата България. Продажната буржоазия, както би казал Георги Димитров, в Европа друга политика няма. Това не им попречи с късна дата да откраднат победата и да обявят 9 май за Ден на Европа. Интересно какво се е случило на този ден. Студената война за Русия си е продължение на Великата отечествена война. За Европа е трудно да се каже какво е, може би война срещу освободителите й от кафявата чума, т.е. една чужда за нея война. Няма как да не гледат с подозрение към САЩ и Англия. Там, където се формира военната и идеологическата политика на НАТО. Знаем за техните ценности. И още повече какво стои зад тях. Много банки, много служители, служби за сигурност за финансов и промишлен шпионаж, с бази данни, каквито нито една държава няма, и делови връзки с всякакъв мръсен бизнес. Кой ще им пере милиардите. Истински финансови корпорации с неявна и необявена структура и под тях, среден и малък бизнес, все финансисти и специалисти по сигурност, до малки фирми за наемане на пушечно месо – светът е кървав, такъв е. Ето я работилницата на капитала. Може да ти изработи всичко – от идеологическа война до малка и гореща. Има кой да прибере труповете, капиталът ще прибере парите. Те не умират. Истинската война на Русия е с тези и тя не е от вчера и никога не е свършвала, същото се отнася и за комунистически Китай. Ето това ги свързва като велики държави. Както се казва, намериха си майстора.

4.2. КАКВО НЕ РАЗБИРАТ В ЕВРОПА. Като изключим Германия, останалите европейски държави нямат пряко отношение към изхода и края на Втората световна война. Англо-американците и СССР са победителите, Германия - победената страна. Европа е разделена между победителите на две и живее мирно под тяхната шапка, с взаимни заплахи, студена война, но мирно. Ние строяхме социализъм, те – общество на благоденствието. Цената на войната в Европа я знаят най-добре главните участници – руснаци и германци, и не желаят да се повтори. Други гледат лекомислено на тази опасност или оскърбено на историята. Историята, която сега се преписва по странен, но обясним начин чрез политиката. Това и ще обясня. Русия като честен политически играч не иска да й върнат под политически контрол Източна Европа, въпреки че Горбачов я хариза безплатно на САЩ, с единственото условие да не влизат в НАТО. САЩ не спазват нищо от споразуменията и вече са на границата с Русия. Европа гледа и не разбира, сякаш не се отнася до нея. Смята, че война с Русия няма и не може да има. Да си огледат силата и да видят какво и срещу кого го правят американците от тяхно име. Приказките, че са победители в студената война, освен пропаганда и самоизмама, са и начин наистина да спечелят една война, която никога не са водили. Доколкото знам, американски войски не е имало на Източния фронт. Той не е бил място за разходки. САЩ по този начин преминават забраната – червената политическа линия, с настаняването на американски войски, сиреч одържали са военна победа и територията вече е тяхна, под пълен военен контрол. Без да са гръмнали с пушка. А крещят, че Крим бил окупиран. Такава безшумна победа на американското оръжие руснаците няма как да им позволят. Това си е пълна военна ревизия на резултатите от Втората световна война и пролог към трета световна. Такъв е военният аспект или смисъл на американското военно присъствие чрез НАТО около Русия на тези територии, предизвикателство, както обичат да казват американците, към руската армия и Русия и руската памет. Фронтът ще се движи на Запад в тази втора фаза на студената война – неминуемо. САЩ си избраха игра, която не е за тях.

4.2.1. ЕВРОПЕЙСКИ ДЕСАНТ. Ако на Русия й трябва контрол над Европа или спокойствие за Русия, най-очевидната мишена ще бъдат САЩ. Господарят на Западна Европа. Европа ще падне като клонка на мира на Червения площад. Сами ще я донесат първенците на Европа заедно с генералите от европейското командване на НАТО. А Америка ще дими. Русия ще я удари, Китай довърши. Три пъти за вода с една кратунка не се ходи.

4.2.2. ГЛАСЪТ НА АМЕРИКА. Американският народ трябва да знае накъде, от най-висше място, го гласят най-лакомите му представители на този свят. Какво искам да кажа: че е дошъл моментът, в който американският народ, хората на Америка и финансовата каста – братството, олигархията, са опрели в държавата – и всяка от страните в този конфликт иска от държавата да каже на коя страна е и кого ще пази. Въпрос на живот и смърт в прекия смисъл за американския народ и жизнен въпрос за опозиращата финансова група от мошеници, които вече сто години го изсмукват в комбина с тази държава. Това е директен политически конфликт по въпроса за властта – с кого е властта, кого ще избере. Същият въпрос, но вече обърнат, стои в настоящите избори в САЩ. Коя власт ще избере Америка да управлява САЩ – стогодишното представителство на олигархията или представителите на несистемната опозиция. Тя има кандидати и в двете партии на САЩ - и отляво, и отдясно. Партийната върхушка, очевидно, че е купена и слята с олигархията. Този красив един процент, който държи 99 процента от богатството на САЩ. И какво ще стане с властта, ако успеят да измамят изборно - да си задържат държавата. Не ми се мисли. Тези избори ще струват много на много американци. Какъвто и да е резултатът от тях. Америка ще проговори. След сто години на мълчание.

5.1. КАПИТАЛЪТ КАТО СВРЪХКАПИТАЛ възниква малко преди началото на Първата световна война в САЩ, когато група банки на две фамилии получават експлузивното право на емисии не на ценни книжа, а на самия зелен долар на САЩ, естествено не чрез измама на американския бизнес и народ, защото това право му го дава самата държава, нали е нова демокрация – нека да се тръгне по нов път, всичко да е частно, сиреч свободно. И досега този частен пул съществува и се нарича Федерален резерв на САЩ. Нашият Бай Ганьо, като ходи по Европата и Америка по това време, си мечтае за Солунската митница. Не иска друго човекът. А Бай Ганьо от Америка се оказва по-умен. Тцъ, тцъ, тцъ…
Така в САЩ се готвят за Първата световна война. Както се казва: „За един брадва – за друг сватба.” Първата американска сватба със света. И после – много раз. Трудовата дейност на тази група зашеметява Америка, докато тя шеметно забогатява. Първо обират златото на гражданите на САЩ с правителствен декрет на цена, определена от групата за спасяване на Америка. След обира от Държавния резерв цената на златото скача двойно. Подвизите й са многобройни: от пушки, оръдия, кораби – все държавни поръчки, храна за експедицията в Европа. Светът гори, война е. Америка се включва успешно. Накрая. И раздаване на кредити на закъсали воюващи държави. Войната е скъпо нещо и хазните се изпразват. Едната от фамилиите има голям опит във финансирането на войните, другата е млада – агресивна и перспективна. Петрол и оръжие. Чист бизнес. След войната Европа е в разруха и значи ще трябват коли, трактори, кораби, самолети, възстановяване на индустрията, а пари нямат – значи ще молят за кредити, под какъвто и да е процент лихва. Глад и в България. За два кораба зърно България им плаща с целия си златен резерв на Националната банка. И не сме само ние. Златото тече като река от Европа към Америка и Европа ще трябва да копае злато от земята, а там рядко се намира и не навсякъде. И златото поскъпва. Добре, че в болшевишка Русия мизерията е още по-голяма от там, златото идва направо на безценица. Сега вече не Америка, а Европа е зашеметена – от собствения си хал и шеметното забогатяване на братята от ФЕДЕРАЛНИЯ РЕЗЕРВ. Това „братле” в днешния бандитски жаргон идва оттам. Два рода братя. И мафията има какво да научи.
И за Америка има, не само за братята. Това е времето на джаза. Хляб и зрелища, и алкохол. САЩ са номер едно като икономика и почти половината е в ръцете на холдинга за печатане на пари. Работната грамотна ръка, инженери, техници, учени, конструктори прелива от Европа, ужасени и гладни за нормален живот след ужаса на войната. Познато, нали? Естествено индустриален бум и първите небостъргачи на Уолстрийт. Щастливо време за Америка. Няма как да го забравят. Времето на американската мечта. И политиците целуват ръката на братята, двете партии са разделени между двата рода по братски – по една партия на всяка рода. Тази твърда политическа система се запазва и досега. Работи на федерално и щатско ниво, приятелю. Можеш да си представиш колко власт консумират тези печатари на щастливо бъдеще само от Америка. Остава само да си напечатат на 3D принтери и американци – и тогава – пей, сърце.

5.2. СВЕТОВНИТЕ ПРАЗНИЦИ. След покоряването на Америка с това чудо – долара, техният долар прекосява океана и Европа отново открива Америка за себе си. Доларът става световна валута. Европейските валути са слаби, нямат златно покритие, вече обясних защо, нямат и индустриалното, стоково покритие. На борсите цените излизат в долари, кредитите, естествено в долари, поне в Европа английската лира, швейцарският франк отстъпват – най-важното, суровините – петрол, метали, на стоковите борси за възстановяващата се индустрия на Европа, се мерят в нещо твърдо и в достатъчно количество. А той в американските банки е и в изобилие. Това да иска световният бизнес. Но ще си плати. Щом иска развитие. И тъкмо нещата тръгват добре, и за Европа настават тъжни световни празници – 1929, СВЕТОВНАТА ИКОНОМИЧЕСКА КРИЗА. Кризата на свръхпроизводство. Както е по Маркс, финансовият капитал задушава индустриалния - безработица, фалити, самоубийства и бандити. Огромно разочарование. Добре, че и синдикатите в Америка са хванати под контрол и не мирише на революция. Глад. Стока има, пари няма. Всичко е в най-големите банки. И всички са им длъжници. Намират се и нов президент, и държавна програма за съживяване и развитие. Гневът е всеобщ, без малко да го отнесат господата от доларовото братство. И излизат по-силни и по-богати. Както казват, кризата е и възможност. Е, тия хора са наистина с неограничени възможности.

ДЪРЖАВАТА И ДЪРЖАВИТЕ. Решението все пак не е оригинално, а е заимствано от световния враг на капитала – Съветска Русия на Сталин и болшевиките. Там държавата строи заводи, електростанции… - според братята, според Съветска Русия –   народът, защото всичко е негово и властта, и богатството като собственост. Държавата само планира и организира. Това й е икономическата функция или роля в икономиката.
Заимстването е най-очевидно в националсоциалистическа Германия на Хитлер. Държавата взема външни заеми да строи, а не да стабилизира финансовата система. Това, което Германия инвестира, си е нейна държавна собственост, частна собственост на държавата. Немците са работяги и уважават държавата, реда, организацията, така че се включват в проекта за немски социализъм, който ще ги направи и велики, и богати, колкото са сега Съединените американски щати, например. При Хитлер има баланс. Той уважава частната собственост в неполитическите й форми и чистата частна собственост на немската държава – майка на всички немци. Во главе с нацистката партия – държавата е и баща, и майка на щастливите немци.
Непокътнат от нацистката власт е частният сектор: банков, индустриален. Големите немски фирми – „Тисен”, „Фарбен”, „Сименс”, „Мерцедес”, „Опел”, „Круп” и т.н. процъфтяват с незнайни пари дошли през банките. Германия търси гастарбайтери. Германия се готви за война, не й стига жизнено пространство за живота на индустрията, сиреч суровини и пазари. Хитлер ги намира и окупира Европа. С блицкриг – максимум печалба с минимум загуби. И пленени, пленени млади момчета, които след това ще отидат да работят като роби в германската тежка индустрия. Каква печалба, какъв минимум от разход за бизнеса. Какви мислиш, приятелю, табелки се слагат на немски език пред заводите на окупирана Европа – немска държавна собственост – не. Имената на немските големи фирми.

5.2.1 АПОКАЛИПСИС СЕГА. Побратимяването на Федералния резерв с големия немски индустриален капитал дава плодовете си. Можем да си представим какво бъдеще щеше да им даде тази дружба, ако Хитлер не беше прекалил с разширяването на Райха.
Аз съм сигурен, че ако проектът „НЕМСКИ СОЦИАЛИЗЪМ” беше изведен до края, единият от родовете щеше да се върне и установи в Европа и светът да има две побратими империи, както и две побратими световни валути – долар и марка. А колко партии на властта щеше да има в САЩ, не знам. Бледо копие на този грандиозен проект светът си има и сега – „историческите закони” са нещо неумолимо – Европейски съюз и евро. Но бледо и избледняващо. Липсва ни фюрер - евронацист, който наистина да обедини Европа. Има кого да мразим – Русия, руснаците, арабския петрол, арабите, мюсюлманите, исляма, възроден от парите на саудитите и организиран от ЦРУ като нова опасност за Европа. И кого да обичаме – от другата страна на океана – добрата мама Америка. Спасителката на Европа.
Има си теория на евронацизма – т.нар. златен милиард. Още няма доктрина. Не е изскочил с нея в ръцете лидерът на тази Златна орда, който да изсипе и благоденствието, и щастието върху главите на своите избрани люде. Има хора, които мислят. Позитивно. Ще ни оформят като европейска нация – и ще ни сложат фюрер. Няма какво да се питаме как. Фюрерите се раждат и появяват след разрухата. Така че на първо време Европа я чакат тежки изпитания и разруха. След това ще се появи и нашето слънце. Нашето слънце ще свети.

5.3. ТРУДЪТ НА ХОРАТА И РАЗМЯНАТА. Хората по цял свят се трудят. Ако имат работа. У нас преди 1989 година всички се трудехме, доброволно, според възможностите си, и получавахме заслуженото, ако не всичкото в пари, останалото в обществено признание - награди, ордени, медали, звезди на Герой на труда. Аз съм работил с такива хора в производството, даже им беше неудобно пред нас, неотличените, макар че наградите им бяха абсолютно заслужени. Така изглеждаше равенството в труда. От тези хора вече нито един не е останал жив – отидоха си рано от инфаркт, инсулт, рак, смазани от разрухата на предприятието, в което работеха. Бяха инженери, химици, биолози, учени - повечето не бяха комунисти, а обикновени хора на труда, на сложния труд в едно експериментално предприятие по биотехнологии. Смаза ги унищожението пред очите им на създаденото от техния ум и ръце. Вместо лаборатории там сега се подвизават фирмички и офисчета. Иначе отвън сградата е лъсната. Не ми се минава от там. Такава съдба имат в България хиляди предприятия и кой знае колко като съдбите на моите колеги, които сега си спомням наум по имена и по образ. А в Източна Европа колко ли са? Всичките са нагодени към пазара. Просто да ги няма. И хората, и труда им.
Това предприятие беше наше. На никой друг не му е минавало и през ум, че е негово. Тук са идвали генерални директори от обединението, към което бяхме, и министри, и министър-председатели, и Тодор Живков като генерален секретар на БКП, на посещение. Идвали са ни на гости и като гости на домакина – колектива на предприятието. Беше на България и наше. Не се е държал никой от тях като господар или собственик, разговаряйки с колектива в столовата. Нашата приемна за гости. Собствеността е правна форма на наличните производствени отношения, установени между тези ключови участници или субекти, или актьори в икономиката, и за които говоря. Тя беше записана в Конституцията като общонародна, заради което е и социалистическа. Реформите, за които толкова приказваха, трябваше да открият това, което си беше налична практика в производствения и икономическия живот. Трябваше да се оформи като развита колективна собственост и по документ, за да могат и предприятията да се развиват, без да им тежи непосилно цялата непроизводствена надстройка или сфера. Всички бяхме трудещи се, но едни произвеждаха стоки, други -не. Просто трудът им беше друг.
А социализмът си е освободен от експлоатация производител на общество със стокова икономика. Тя си беше налице, функционираща, не трябваше някой да я измисля. Най-смешното е, че недоволните бяха най-вече в сферите, които тежаха на гърба й и нямаха нищо общо с икономиката: журналисти, юристи, прависти, артисти, музиканти, писатели, не най-талантливите – средните и сивите, и галени, и низвергнати от властта, но все с отношение към нея. И най-силният отряд на революцията у нас – легендарното чиновничество. Ниското ниво на бюрокрацията. Те не умряха. Живи са и сега, и многобройни, както винаги. Просто смениха знамето - червено със синьо. Когато революцията почука и на тяхната врата. Не случайно събитията се разиграха в най-големите градове на България, където администрацията и цялото войнство доминират като социален състав под категорията служащи. Е, слугите взеха властта и сега служат на други господари. А България плаче. О, майко моя, Родино мила… Има такова стихотворение от гения на нашата България – поета революционер Христо Ботев. Но има и други. Пак от Ботев. Той, между другото, е приветствал и Парижката комуна 1871, „изправител на недъзите на обществото”, събитие, което вдъхновява и Маркс – без да са знаели нищо и двамата един за друг. Обединяващото между тези гении на човечеството е най-обикновеното чувство за справедливост, което го имат и децата. Сиреч всеки нормален човек. Това кратичко произведение на Ботев е изхвърлено от учебните програми на българските училища – да не развращава децата ни. По искане на МВФ, Световната банка, Федералния резерв и американския посланик тук и българската олигархия, начело със сегашния партиен елит. Иронизирам, разбира се, но гротеската в България е пълна и само съпротивата на народа ни може да промени съдбата ни. На народ, с който просто се гаврят. Не сме единствени, но всеки народ се бори първо за собственото си битие и след това за другите. По същата логика като на децата. На Маркс и на Ботев. След поражението на Комуната Маркс си прави теоретичния извод, че след вземането на властта трябва временно да се въведе режим на политическа диктатура на пролетариата за смазване на опита за реставрация или контрареволюция на капитала, за да могат да се осъществят комунистическите реформи – национализация на едрия капитал, природните богатства, банковия капитал и колективизация на собствеността в индустрията. Живот без експлоатация на човек от човека или на една обществена група от други обществени групи, наречени класи. Пак от него – има и непреки форми на формиране на доход и на скрита експлоатация – грабеж или паразитиране в обществото – ето това ще разгледам при РАЗМЯНАТА, след този кратък увод.
Съжалявам налага се да продължа, защото темата за труда на хората е фундаментална при социализма и анализа на практиката – такава, каквато беше умишлено се смята за неактуална заради многото престъпления срещу него от установилата се господстваща икономическа и политическа система на грабеж отвсякъде. Твърдят, че в България капитализмът бил див, сякаш има някакъв друг като поведение. Див и жесток, с хитрина на лисица в полето на обществения живот, и с усмивката на същото същество. Управляват излишната младежка маса както си искат, като революционна вълна, емигрантска вълна - една истинска безотпадна технология – създал си боклука някъде, дай му автомата, униформата, посочи му неговия личен враг, уший му знамето и под него на бой. Колко държави унищожиха с безработни младежи от цял свят. И евтино, и красиво. И разкошен бизнес. При залеза на капитализма светът се тресе от капреволюции. Маркс не е писал за тях, смятал е, че младите момчета ще са по-умни и ще разсъждават със собствените си глави. Наемници всякакви – по триста-четиристотин хиляди под флага на САЩ, под национални флагове и частни армии – все революционни, все борци за свобода на движението на стоки, хора и капитали. Събира ги хлябът, насочва им оръжието капиталът. И падат момчетата, падат. Не знам дали страдат. Но майките им ги оплакват. Така се трудим, приятелю, при капитализма. Кръв за кръв, смърт за смърт. Усмъртяваме се, нали сме излишни.

5.3.1. ПРОДЪЛЖЕНИЕ за хората на труда при социализма в Европа. Трудещите се излизаха всяка година на Първи май, Международния ден на труда, на площадите на всички градове в България и демонстрираха, че са заедно всички хора на труда. Най-шумно беше в София. Първи бяха колоните на работещите в „Кремиковци”, най-големия металургичен комбинат на Балканите, а след тях колоните на всички комбинати, заводи и предприятия на индустриална София като политическо и обществено признание за ролята на тези хора на труда от материалното производство, както тогава се казваше. Първи между равни, до останалите трудещи се.
Всички строим ново общество или развиваме постигнатото петилетка по петилетка. Каква беше икономическата разлика, както ни приветстваха от трибуната на Първи май 1989 година от името на Партията и държавата – Народна република България. Между самите трудещи се. Първите между равните изкарваха с труда си заплатите на всички останали трудещи се, включително и на тези от трибуната. Заплатата е в пари, и в добри, и в лоши времена парите се правят от тези, които произвеждат и продават достатъчно сложни технически продукти, годни за употреба, излизащи на пазара. Вътрешен или външен. Там на площадите се цитираше и това – колко продукция за колко стотици милиони е продадена на външния пазар. И викове „ура”, скандирания. Фонд работна заплата на производителя при изчисляване на разхода на труд се умножаваше по 4,8 към 1 май 1989 година. А въпросните трудещи се неграмотно си въобразяваха, че държавата им ги дава като заплата на трудещ се за благото на обществото, защото става въпрос за всички от непроизводствената сфера, без да си задават въпроса: А кой ги дава на държавата? Виждаха им се малко. От нас толкова. От нашия труд за още четирима трудещи се, чийто труд отива директно за благото на обществото, в най-различни форми на труд. Ако го разгледаме като семейна задруга, един татко с още четирима здрави синове на една заплата. Там, в производството, нямаше наплив, докато на чиновническа служба, дал Господ. Очевидно, че не можеше така да се продължава. И това беше причината за избухването на „Солидарност” в Полша. И за икономическата криза в целия соцлагер. Някой беше решил, че сме дотук, гледайки от самолет България, пълна със заводи и обработени поля. Могат да й се порадват сега на България само враговете й. Не знам какво са чели икономисти, социолози, но писана теория на социализма – такава, каквато Маркс остави на епохата, на която беше съвременник, и до днес няма. На неговия гръб научната номенклатура си направи и степените, и званията – и на Изток, и на Запад. Западът не си го признава, но благодарение на Маркс се народиха и школи, и течения, приложни, разбира се, и верни на капитала, така че той доживя дълголетие, „научно” справяйки се с геронтологичните проблеми на дълбоката си старост. На Изток – пълно мълчание в класната стая на Учителя Маркс и неговите ученици. И така световна криза, дълбока криза – на идеи.
Ние излязохме с революция. Вкарана отвън, като продължение на перестройката за „ДЕМОКРАЦИЯ И ДЕМОКРАЦИЯ, И ПАК ДЕМОКРАЦИЯ” на Горбачов и на тези след него. И досега сме на тази нота в България – висока политическа нота, няма идеи, но има ново знаме и нови солисти – този път от Запад. Не можем да се отървем от учители, които са толкова многознаещи.

5.4.1. СОЦИАЛИЗМЪТ В СВЕТА СЛЕД КРАЯ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА. Победата на САЩ и на СССР във ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА си е едно истинско разочарование на истеблишмента (политически) на САЩ, да не говорим за свръхкапитала. Губи заплюти територии в света за него, макар и не още негови, и колосални в Европа, в Далечния изток. На САЩ им се налага да изтръскат родината майка – Велика Британия, няма откъде другаде да вземат. От традиционните си колониални владения за безпримерната си храброст и роля във Втората световна война кралството запазва на практика само Гибралтар. Останалото е в порасналото момче САЩ. Вярно е, че СВРЪХКАПИТАЛЪТ ПОВТАРЯ ИГРАТА СЛЕД ПЪРВАТА и нахлува в Европа със стоки и пари и обира отново цялото й злато, но само в половината й, другата половина е на СССР – на Сталин. Излизат най-богати от войната, но бедни. Русия става нечувано голяма Империя на злото – за Америка, според тях. Руското надмощие – военно, политическо и идеологическо оръжие –марксизмът, смазват амбициите на най-богатата държава в света и на най-богатите. Е, и богатите също плачат. Спускат желязната завеса, за да се оправят със собствените си марксисти комунисти, като пета колона на СССР. Говоря за сенатор Макарти и макартизма. Там в Холивуд го знаят и още помнят. Една истинска културна революция в САЩ, която малко по-късно Мао повтаря като собствена в Китай. Политическите и икономически заемки между САЩ и Китай не са от вчера. И така желязната завеса между Изтока и Запада е спусната от САЩ като отбранително средство за спиране на влиянието от СССР. Това само показва кой трябваше да бъде логично първи за вдигането й при един край на студената война. Зад завесата се оказа стена, подвижна стена – подвижната крепостна стена на прословутото НАТО. Да видим колко ще ги спаси. Где го чукаш, где се пука –  има такава поговорка за яйцето. С тази китайска стена смятат да спрат Русия. Аз вече казах, че я предизвикаха на бой, за втора фаза на студената война с тази подвижна стена от стенобойни машини на НАТО на руската граница и че пътят на стената е само на обратно, ако искат в САЩ да оцелеят. Няма ресурс в тази изнесена напред, разпиляна „отбрана”, да пазят САЩ като територия, народ и държава. Трябва да избират – колониите или метрополията. Или искат „варварите” от Латинска Америка на местожителство в САЩ да подпалят Рим. Етнически проблеми колкото искаш и с дълбока история и в страните на мултикултурализма. И за САЩ се размишлява като държава в разпад.

ГЕОГРАФИЯ НА СОЦИАЛИЗМА В СВЕТА КЪМ ПЪРВИ МАЙ 1989 ГОДИНА
Европа: СССР, България, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния, ГДР
Азия: Далечен изток – Китай, Виетнам, Северна Корея, Лаос, Камбоджа
Африка: Северна Африка или Близък изток – Египет, Алжир, Ирак, Сирия, Либия, Южен Йемен, Судан
Централна Африка: Конго, Гвинея, Гана, Етиопия
Америка: Островът на свободата – Куба, сандинистите в Никарагуа
Няма само на полюсите.
И всичко това било историческа грешка на народите според клакьорите на капитала. Според Путин и руснаците разпадането на СССР е геополитическа катастрофа за цял свят.
Това бяха страните, които се самоопределяха като социалистически с политически режими, дошли след победата на СССР над хитлеристка Германия във Втората световна война. Те имаха собствени победи над бившите си колониални господари: Белгия, Франция, Италия, Англия, Холандия, Португалия, Германия, в Африка, Близкия изток и Далечния изток и Америка.
Особеност на социалзима там беше, че се създаваха независими национални държави - с национализация на природни богатства и индустрия за извличането им - друга помощ от капитала те не бяха видяли. И държавно строителство – създаване на силни национални армии. Да пазят това, което господ им е дал, да не го откраднат пак –белите от Европа. Нямаше логика природните богатства да се обявяват за народна собственост, тъй като самите народи се сформираха като нация, а и необходимостта от такова обобществяване възниква при развита система на труд и индустрия, преработваща това национално богатство до нов, качествен продукт за размяна. Атеизмът не беше на мода в тези страни - опираха се на традиционното масово ежедневно съзнание, нито марксизмът като водеща идеология на революционния елит. Искам да е ясно, че формите – политически, идеологически и икономически на правене на социализъм по света и в Европа не се изчерпваха и не копираха съветския модел. Подхождаше се конкретно, според условията и традициите в дадено общество. Без СССР тези държави нямаше как да развият собствена индустрия. България също помагаше. От Запад нямаше как да дойде и болтче. Санкции, блокади, ембарго. Класика, нали. Чакаха ги да умират, като чакали мърша. Сега дойде и техният ред и революциите на капитала обикалят по тези земи - под ислямски знамена и контрабанда на петрол.

5.4.2. ТРЕВОЖНАТА ХИЛЯДА ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТА. Както се вижда от фактическата география на социализма в света, положението на СВРЪХКАПИТАЛА, който се готви да се прероди на СВРЪХКАПИТАЛ „АМЕРИКА”, не е никак розово. Светът е разделен и поделен и никакъв шанс капиталът да стане глобален и да си получи заслуженото име „Америка”. На фронтовата линия в Европа, само в Германската демократична република, е петстотинхилядната Червена армия и братски армии на социалистическите държави по целия фронт на Варшавския договор. Икономиките са в криза, но СССР е втората икономика в света, Народна република България произвежда и продава промишлена продукция на света, колкото съседите й Турция и Гърция, взети заедно. Военното превъзходство на Варшавския договор в стратегически арсенали е отчайващо – атомни подводници, тежки бомбандировачи и ракети с ядрени глави с всякакъв обсег – военният комплекс, независимо от приказките на Горбачов за мир, работи по програмите на Андропов и никой не може да ги спре. Важни са структурите и потенциалът им. Дипломацията прави каквото може – вкаран е целият американски елит: Кисинджър, Бжежински и моркови, и тояги, и съвременни геополитически теории, няма я адекватната военна сила. Москва е отворена. Но Източна Европа с лидерите й от старата генерация не помръдват. Не вярват ни на Запада, нито на Горбачов с неговата РЕВОЛЮЦИЯ В СЪЗНАНИЕТО, гвоздеят на перестройката „да мислим по новому”. Чакат го да падне и гледат към Китай - там се прави нещо смислено в икономиката. Горбачов обикаля Запада, обира овациите и не смее да стъпи на източноевропейско летище. Там се показва по телевизора. Не дай си боже да го свалят в Москва, тогава ще стане страшно – и генерали, и твърди комунисти, и идеолози марксисти в СССР колкото щеш. И всичко срещу класовия враг – капитала – гдето толкова пари раздаде. Сега ще поговорим за парите – тази вълнуваща тема.

5.4.3. МОТОРЪТ, КОЙТО ДВИЖИ СВЕТА И РАЗДВИЖВА ХОРАТА. Парите бяха много. И можеха да станат сто тояги на един гръб. И всяка тояга със силата или тежестта на три милиарда долара кеш. Това са парите, които частните европейски банки раздаваха смело и с висока лихва на СССР и на останалите държави от Източния блок като държавни кредити след идването на власт на Горбачов през 1984 година. За пет години триста милиарда, от които половината на СССР. Без никакво обезпечение. Нашият български дълг беше от девет милиарда, за което ни смъкнаха кожата след успешната революция и в България. И така, моторът на тези банки беше останал без бензин и всеки момент да избухне като банкова финансова криза, най-малкото в Европа. Ясно е, че парите са идвали от Федералния резерв под нулева лихва. Луда печалба за луди хора.
И така, приказките или теоретичните обосновки на краха на социализма в Европа като вътрешен икономически срив на една доказала се като неефективна икономическа система, още повече като стратегия на САЩ за военна надпревара и непосилно икономическо изтощение, и оттам за успех в студената война, са фантазиите на гладната кокошка. Е, тя се наяде, но не от напреварата, а след нея. В логиката на студената война решението за тези дългове е просто. Отказ от плащане на дълга. И частните кредитори да горят като фойерверки. Елате да си ги вземете, като минете през желязната завеса и покрай танковете на Варшавския договор. Щяха да горят и да скачат от небостъргачите сума люде. А Западът да лиже рани. В тревожната 1989 година това не стана. Стана друго – събитията, които промениха света. Светът стана друг. На свръхкапитала „АМЕРИКА”.

5.4.4. ОБРЪЩАНЕТО НА ДЪЛГА ВЪВ ВЪЗВРЪЩАЕМ ИЛИ ОТ НЕОБЕЗПЕЧЕН В ОБЕЗПЕЧЕН е крайната цел на финансоивия проект УНИЩОЖЕНИЕТО НА СОЦИАЛИЗМА В ЕВРОПА. Няма кой друг да го реализира този спасителен бизнес план, освен хора във властта или около властта в Москва. На тях вече им се продаде идеята за раздържавяване. Оказа се, че конституцията не позволява. Да се продава идеята за смяна на системата, беше рано. Горбачов беше за социализъм с много демокрация. Сложен проект, рисков проект, и се караше поред. С Горбачов, срещу Горбачов до пълна смяна на системата. Такива неща без пари само със съмишленичество не се правят. Консолидираният раздаден кредит означава, по всички финансови стандарти, че тези, които се наемат да обърнат кредита, ще получат от възложителя от 30 до 50 процента от общата сума от кредита. Това прави от 90 до 150 милиарда долара. Има и за КГБ, и за ЦРУ, и за елит, и контраелит. Това всичкото е вървяло, за да има такъв грандиозен успех. Добре опаковано като спасение на народите от мъртвородения комунизъм в Източна Европа.

5.4.5. ВСИЧКО НА ФРОНТА, ВСИЧКО ЗА ПОБЕДАТА. Това е известно, няма нужда да преразказвам. Що народ плака и се радва по площадите. По-интересен е тихият фронт – там, където се решаваха нещата.

РОЛИТЕ НА ГОРБАЧОВ. Най-тежката задача се падна на Горбачов. Този мил човек, нещастен по своему, на когото му отиваше повече да пише романи, там, насаме със свойто ново мислене и мегаидеали за вечен мир и разбирателство, вместо да ръководи най-великата държава и заедно с нея да влезе като трагичен герой в историята. Господ ще му прости, той прощава на тези, които не знаят какво вършат, но руснаците – не. Маркс има една знаменита мисъл за подобни трагични герои – глупостта в политиката е престъпление. Можеше да си остане с романите, любимата жена и той.

ЗАДАЧА ПЪРВА. Да се премахне най-голямата опасност – отказ от плащане на държавите членки на Варшавския договор – тук са всички страни от Източна Европа. Внезапната финансова смърт на цяла Западна Европа. Голямо треперане ще да е било. Големите пари се пазят или унищожават само от големи въоръжени сили. Друг гарант нямат. Горби се справя. Той мисли за други неща. Далеч е от парите и оръжията. Той мисли за световен мир. И да не би да му спретнат военен или партиен преврат. В тревожната 1989 година. Всеки с тревогите си. Предполагам, че решението за разпускането на Варшавския договор е било взето в ПОЛИТБЮРО в Кремъл, за да бъдат безумците повече от един. Всичко останало трябва да е било изкупено. Но това не е работа на Горбачов, а на антуража му.
Светлият лъч пробива света. ВАРШАВСКИЯТ ДОГОВОР Е РАЗПУСНАТ. На Запад празнуват, банкерите също са пийнали по едно и са поразпуснали вратовръзките. Горби е велик. Горби. Горби.

ЗАДАЧА ДВЕ. ВТОРИЯТ УДАР НА ГОРБИ. Съветската армия напуска Европа. Изтегля се от ГДР, Чехословакия, Унгария, Полша. Всичко е готово. Стартират серията от антисоциалистически революции срещу диктаторските режими. Горби не прощава, че не го приеха в този елитен клуб от партийни функционери с партизанско и антифашиско минало. Смятаха, че е парвеню. Ежедневка. Подцениха го.

СВРЪХКАПИТАЛЪТ „Америка” вече имаше зад гърба си НАТО, а отсреща – гола поляна.
Как точно са работили посветените момчета от КГБ и ЦРУ за собствените си милиарди, няма как да знам, но цялата агентурна мрежа за масова работа лъсна. Що досиета на активни, важни политически еднодневки в тревожната 1989 година видяхме. Бунт. Бунт. Долу БКП. Но БКП я свали Горби с партийната му агентурна мрежа в България. Тук стана така. В Румъния с въстание - по армейска линия. След изхвърлянето на комунистите от властта и обявяването им за врагове на народа и национални предатели повсевместно в Източна Европа и пращането на комунизма на бунището на историята дойде втората ВТОРАТА ФАЗА в борбата на СВРЪХКАПИТАЛА „АМЕРИКА” срещу комунизма в Европа. ГАРАНТИРАНЕ НА

ВРЪЩАНЕТО НА ПАРИТЕ.
Нещата се повтарят на локално национално ниво, както на общоевропейско. Разсипване на армията да не би някой в суматохата да си позволи да каже, че няма да връща. Доста от революциите минаха като националистически. Имаше ход – полезен,  отстъпки – опрощаване на дълга, като бонус към страната с исторически заслуги в борбата срещу съветския комунизъм. Полша, Унгария, Чехословакия. Браво, след няколко години на демокрация дългът стана същият по размер. Какво нещо е животът при капитализма – да нямаш и да имаш.
Както беше страшно, че дължим пари като държава, изведнъж се оказа, че в демокрацията това било практика - значи не е страшно. И Германия, локомотивът на Европа, била потънала в държавни дългове, да не говорим за САЩ. Ето ти пример, заслужаващ размишление. Къде беше разликата? В собствеността, разбира се. При социализма държавата не притежава нищо като своя собственост, това, което се обявяваше и като държавна собственост, не беше нейно, а на народа, и на теория, и на практика, а на полумарксистка терминология – общонародна собственост. Преведено на западна терминология – публична собственост, и е равнозначно на социалистическа, от което толкова се плашат на Запад. Има и друг близък термин – национална собственост. Това движение на термините не е случайно при социалистическата практика и отразява различни етапи от развитието на системата на труда вследствие на бурната индустриализация на страната, на развитието на производителните сили в българското общество с двете му страни – качеството на труда, влаган в произвоството, и технологичното ниво на индустрията. Те растяха в паралел и ние много се гордеехме с това. Колко много инженери и техници нашето образование произвежда и какви темпове и техническо обновление има нашата индустрия. Това, взето заедно в тяхното взаимоотношение, т.е. като икономическа връзка, се казва производствено отношение, което не е същото като при капитализма –капитал – наемен труд, а е форма на самонаемане, когато става въпрос за реални субекти икономически. Например завод – трудов колектив, който привежда завода в цялата си красота в движение. Е, тази красота не беше половината на БКП и половината на държавата, а на работещия народ. Аз вече казах, че към работещия народ се присъедини към заплатата му целият останал народ, също работещ, но на други места в страната, също организиран – болници, консерватории, армия, което не беше честно, но и много глупаво. Този евентуален проблем е бил обсъждан още от Ленин. Това си беше наш проблем и това ни вкара в индустриалния застой. Културната интелигенция си имаше друго определение на този застой, тя от индустрията и точните науки не се интересуваше – не й се удаваха. Долу-горе беше на нивото на Горбачов, затова и на първо време толкова горещо го подкрепяше. Да оставим миналите епохи и да се върнем към близкото минало у нас.

СМЯНАТА НА КОНСТИТУЦИЯТА. След тревожната 1989 година дойде вълнуващата 1990. Новата Конституция на България донесе две неща. Отпадна „Народна”, остана само „Република”, отпадна и друг товар на българския народ - вече не беше собственик на всичко, построено от него, и всичко, дадено от господ, освободиха го от тази общонародна собственост и за да не се загубят в пространството, без какъвто и да е собственик, се записа в новата Конституция, че са изключителна собственост на Държавата. Българската държава.
Тази радостна новина изобщо не бе съобщена на българския народ, за да празнува и той заедно с банкерите от Лондон, Париж и отвъд океана – проектът работи и в България. Бяха на тръни. Тук комунистите бяха спечелили с абсолютно мнозинство. Този скромен текст на Конституцията дойде направо от Америка заедно с експертния план „Ран – Ът” и раздаден инкогнито на всички депутати. Гласуваха тези пилета. Както би казал Бай Ганьо. Мина. Работили са яко и момчета от нашите служби, включени в проекта – така се оформя триадата КГБ – ЦРУ – местните момчета от Държавна сигурност. Пари има за всички от цяла Източна Европа. На преден план изскача агентурата за влияние. Тя е в парламента и в електронните медии. Безспорно, че има заслуги, особено в България. Трябваше да се преборват комунистите за втори път, тънко в парламента. Още един път – браво на тия българи. Казвам го аз, от името на Бай ти Ганя. Желязото се кове, докато е горещо.

ПРОЦЕДУРАТА НАТАТЪК. Държавни реформи. ШОКОВА ТЕРАПИЯ. ПРИВАТИЗАЦИЯ. Ход първи на реформите. Преговори с кредиторите за признаване на държавния дълг от новата българска държава. Педанти са банките. Трябва да получат точни документи за собственост на българската държава, признати от топбанките на света. Преговори в Париж и Лондон с консолидирания кредитодател, сиреч - най-накрая със собственика на парите, въпросните братя от Федералния резерв със старата си дестинация в Париж и Лондон. Победа, пълна победа над комунизма. България остана без индустрия. Нашият път към небето като народ, нация и държава беше проправен. Майната му на социализма. Той умря на няколко чужди маси, съвсем делово, далеч от България. Там, където е и гробът на Маркс. Не за пръв път ни погребват и в Париж, и в Лондон.
Интересно защо не умираме. Тя не умира. България.

6. КРАЯТ НА ЦИТАДЕЛАТА „СССР”. Развъдникът на злото, комунизмът, с червените кули и мавзолея на Ленин беше ликвидиран елегантно, с вестник, както се убива банка. И досега всичко на този площад си е както си е било. Непипнато. И така за банката СССР, длъжникът как беше убита. Всички от съветското поколение са се вторачили в Беловежките съглашения, пуча, когато коментират случката. Коментират как бил образуван СССР, респективно договорът на учредителите. А забравят кой организира революцията, коя партия, кой ги ръководи през тия седемдесет години – КПСС. Какво стана с тая партия, в коя година и как. КПСС легна под ножа както много от опонентите на Горбачов, преди да дойде на власт и след това, и оттам не стана. Но докато за онези членове на Политбюро няма доказателства и не може да има за тяхната насилствена кончина, КПСС беше екзекутирана публично от тихия Горбачов. След пуча той огорчено и прискърбно заяви, като на прощаванията със заминалите си от този свят генерални секретари на КПСС, че разпуска КПСС. Тя морално се провалила с този гнусен и комичен пуч. Кой му е набутал това листче в ръцете няма значение. Не по устав, не по закон, просто по телевизията. Само той можеше да си позволи подобно падение, сякаш е председател на ловна дружинка. За такова партийно предателство, доколкото знам, и по времето на Ленин, Сталин, Хрушчов, Брежнев, Андропов се е наказвало със смърт. Тук смъртта я отнесе СССР. Без КПСС нямаше как да го има и СССР, партията основала и изградила тази държава, на която миг преди заявлението си той е бил генерален секретар и пръв и последен президент на СССР както го тачат. Разпускането на КПСС е и разпускане на СССР. Невероятно, но се случи. Няколко месеца по-късно той слезе от сцената и телевизорите. Но свърши главното за банките кредиторки – разпусна КПСС, буквално както разпусна военната структура на страните от Източния блок – Варшавския договор, въобразявайки си, че ще остане президент на една държава, на която сам дръпна стола. Нататък на ход бяха банките и Елцин, той свърши останалото както се полага – с половината от територията на вече бившия СССР и с целия външен дълг на тази фалирала банка. След тази потресаваща и за мен картина да пообясня нещата около структурата на собственост и структурата на власт при социализма в Европа, както и противоречието вътре и в двете системи, както и помежду им. И как те се въпроизведоха на макрополитическо ниво, съвсем наобратно, със социални и политически актьори от периферията, изтласкани навън и нагоре, за да може един финансов проект на класовия враг КАПИТАЛЪТ, при това самостоятелен, солопроект, да финишира толкова успешно – само с много милиарди и предателства не става.

7. СТРУКТУРА НА СОБСТВЕНОСТ И ВЛАСТ – СТРАННАТА ПОЛИТИЧЕСКА СИСТЕМА И ЛОГИЧНОТО В НЕЙНАТА СТРАННОСТ
СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО ОБЩЕСТВО е произвеждащо общество за себе си материални и нематериални блага или продукти и е затворено общество. Това му позволява самодвижение и развитие, адекватно на собствените му нужди, потребности и цели. Без външен ресурс и намеса. Индустрията е строена без заеми и кредити, а от собствено натрупване и от вътрешно преразпределение на междуотраслови ресурси. На това му казват планиране на индустриалното или икономическото развитие. По същество плановете по петилетки са били проектни, целеви програми, а не централно планиране, както обикновено се мисли. Що се отнася до планирането на ниво индустриално предприятие като производство – министерските съвети просто утвърждаваха планирането на производството, което им идваше като насрещен план от самия производител. Що се отнася до отрасловите министерства, нито бяха компетентни, нито отговорни за провалите – отнасяха го директорите на предприятията.
Централно се планираха инвестициите, а когато индустрията беше построена, т.е. развита и трябваше да се поддържа високо технологично ниво заради износа навън - в соцлагера или на Запад, а конфликтът с този начин на инвестиране, т.е. на обновление на индустриалния парк с централизираната система на управление на инвестициите между стопанските субекти, обединение, комбинати, заводи, стана повече от явен. Това, което предлагаха от горе, от държавата, не се приемаше от ръководителите на стопанския сектор – генерални директори и директори. Системата беше отживяла и водеше към икономически застой. Показваше го практиката, нова теория нямаше. Като опит да се покрие проблемът, т.е. да се запазят позициите на висшия административен елит, около който се градеше надолу цялата бюрократична система и пирамида на държавната администрация – не че мислеха за пирамидата надолу, а за позицията си във властта – изскочи, най-вероятно от АОНСУ, нова концепция за собствеността при социализма – държавата собственик – колективът стопанин. Както виждаш, приятелю, въпросът за собствеността при социализма не е от вчера, той стои от самото му възникване, както и кой иска да я глътне вътре в системата на социализма. Апетити – не е да няма.

Не е само класовият враг на социализма – СВРЪХКАПИТАЛЪТ. Така и не разбраха кой е вътрешният враг – ни комунистите, ни Сталин, аз за по-кратко бих го дефинирал иронично така - врагът без партиен билет. Или с много партийни билети. Колекционер на билети на щастието.
Всички знаем, че комунизмът е идеология на бедните. Бедният, който не иска да бъде по-богат от другите, а да няма бедни. Обществена система без бедни. Над линията на бедността, казан на сегашен чиновнически език. Странното е, че още като тригодишен съм казал това на баба ми, че като порасна, ще направя така, че да няма бедни и богати – навярно, за да окуража и помогна по детски на баба ми. Ние бяхме бедни. Аз съм роден и израснал по времето на социализма в България, но той стартира така – с масова бедност. Не с панделки и царска количка. А искаха да го ограбят, когато забогатя. Концепцията не мина за предаване на държавната собственост на трудовите колективи. Преизчисляваха се всички активи на заводите, всичко пресметнато до стотинка, най-после стопанска самостоятелност – голяма част от директорите бяха нови, защото ги избираше колективът, а не да ги назначават отгоре, от министерството оставаше да се подпише договорът за предаване на собствеността, от другата страна –държавата. Оказа се, че нямат документ за собственост в нито един държавен орган – ни нов, ни стар. То си пише в Конституцията, но на висшето държавно чиновничество не му се вярваше, че то управлява чужда нему собственост, а не на държавата. Предаването беше спряно. Внезапно. Така посрещнахме преврата на същото чиновничество на Десети ноември, което намери врага в лицето на партокрацията, Тодор Живков и БКП. В хората с партиен билет. Много, по-скоро доста от тях си изгориха публично партийните билети и преминаха публично от другата страна на протеста, т.е. към идващата власт, поръчана от реформатора Горбачов. Гонеше ги комунистите този господин наред. Хитлер можеше да му завиди. Е, той постигна това, което Хитлер не можа. Разгром на СССР. А чий проект беше Хитлер? Кой му носеше в затвора книжките на Маркс, за да си напише „Моята борба”, се питам аз. Колко е логично, че пътят към Москва трябваше да бъде друг. Хитлер им го показа с неуспеха си, да се разгроми СССР отвън.

Да се върна към спрения проект за предаване на собствеността на предприятията, най-големите в България, на трудовите им колективи за стопанисване. Видя се, че релацията собственик – стопанин, лявата част трябва да бъде променена и вместо държава, да се постави народ, от друга страна – трудов колектив. То и говоримо си беше така – народна собственост, и въпросът да се отнесе в Народното събрание като представител, легитимен на народа. И понеже става въпрос за конституционна промяна от най-съществен порядък, пак щеше да има Велико народно събрание, но със съвършено други цели. И качествено нов тип социалистически отношения, най-малко в отношението Министерски съвет – стопански субекти, а на макрониво икономическото отношение държава – индустриални производители да стане държава – колективен собственик производител. Това означаваше единната и неделима общонародна собственост да стане делима и от безлична, анонимна – цитирам разни критици на собствеността от това време – да стане и лична, и явна. А това проваляше целия прозападен проект на господата, отвън и отвътре, за поглъщане на общонародната собственост на България, за невъзможен за реализиране по разработената универсална схема за Европа. Можеха да ни завземат индустрията само ако влязат с танкове. При това положение нямаше да се говори за смяна на собствеността, а за смяна на собственика вътре в групата на собствеността, т.е. на развитие на формите на социалистическа собственост, за предаване на собствеността от народа на трудовите колективи, които също са народът, една конкретна жива, работеща негова част. И не за край, а за запазване и развитие на социализма, за конкретна икономическа форма за организация производство и реализация на стоково производство в условията на развита индустрия, каквато вече я имахме. Тук няма никакви фантазии, нищо измислено.

Дотук разгледах два реални, живи конфликта в базовите отношения на социалистическото общество, породени от формата на общонародна собственост, работила успешно около трийсет години в Източна Европа и у нас – критерий темповете на ръст на брутния национален вътрешен продукт се движеха между 7 и 12 процента годишно. Дотук водещият интелектуален елит в България бяха хората от точните науки и точните висококвалифицирани специалисти: инженери – машинни, електро-, строителни, физици, математици, кибернетици и т.н., социализмът беше ясен – трябва да се строи, да се създава, да се произвежда. Това е времето на Сергей Корольов и на Юрий Гагарин за целия социалистически лагер, както се казваше тогава, наука и производство – това е ключът към успеха на България за икономическо, социално и политическо развитие. Тогава ключовата дума беше развитие – да направят един контент анализ на документи и преса от това време моите колеги и да научат нещо и за други времена на същата тази наша България и същия този наш народ. Да видят разликата, ако изобщо нещо ги интересува, ако не е добре платено. Да се откажат хората от науката да познават, си е антинаука – разпространение на невежество, защото хората все пак им вярват.

ПЪРВИ БАЗОВ КОНФЛИКТ общонародна собственост – сфери на труд, развитие в обществото като самостоятелни системи, от обществената необходимост за тези видове труд и обособяване като самостоятелни, в рамките на цялото. Цялото се крепи и развива в рамките на тази собственост. Добре за цялото, но не добре за отношенията вътре. Доброто за цялото е, че такава система лесно се управлява финансово. Производството произвежда, печалбите се прибират и отиват в бюджета. Оттам тръгват обратно по цялата кръвоносна система и органи на цялото. Производителят на пари – материалната сфера е притисната да дава и тя знае колко дава, там всичко се смята и колко получава обратно, за да се развива. Вижда и какво получават другите. Цялата бюджетна сфера от социалистически труженици. Общество, което се храни и издържа от стоково производство, не може да си позволи двата коня на икономиката –промишлеността и селското стопанство да мършавеят и да теглят цял конвой от каруци на развитото социалистическо общество. Иначе ще ходят пеш, както и стана. И така в рамките на това основно производствено отношение общонародна собственост – сфера на производство или производствена сфера и непроизводствена сфера, конфликтът стана и тежък и явен, като социален конфликт между двата вида труд, респективно групи хора на труда – тружениците на промишлеността и селското стопанство и трудещите се изобщо. За да се стигне до онова, което описах – на изхода, на резултата на стоковия труд да ти лепнат и заплатите на още четири труженика от по-високите сфери, както е изобщо социалната структура на обществото. Те са по-нависоко, защото животът им зависи от най-долната стокова сфера на труд, а не защото са нещо повече. Макар че те точно така си мислеха. И така подобно обобществяване, максимално, както се казва на колективната собственост –социалистическата собственост, вече беше вредно за икономиката, страната и обществото. Това се видя в средата на седемдесетте. Икономиката изгуби темпове. Оформи се конфликт между хората на труда, икономически и всичките приказки за безкласов, социално еднородно общество отидоха на вятъра. Обществото ни беше разделено, кой както го разбира и чувства това деление. У нас нито теория, нито организация за осъзнаване на проблема нямаше. Макар че имаше и синдикати, и партийни организации в заводите, които трябваше да се борят и отстояват икономическите и политическите интереси на работническата класа по отношение на другите слоеве и прислойки в обществото. В Полша, в Гданск корабостроителите побесняха за нещо просто и необходимо – няма в магазините месо и казаха на компартията, да си взема всичките дръвници, които смятат, че управляват града, сиреч тях. Там проблемът стана политически. И стресна много хора какво бъдеще ги очаква. Така се оформи „Солидарност”, която по-късно бе използвана за друго. Без теория няма победа.

КРЪВООБРАЩЕНИЕТО НА ПАРИТЕ ЗА ЛИЧНО ПОТРЕБЛЕНИЕ ИЛИ КРЪВООБРАЩЕНИЕТО НА ЛИЧНИТЕ ДОХОДИ НА ТРУДЕЩИТЕ СЕ. Сърцето на икономиката, индустрията, което туптеше по особен начин, на финансов език просто произвеждаше пари, стойност. Едната част, за която сега не говоря – пари за натрупване богатство за обществото, другата – за функционирането само на труда. И така от конкретния труд на колектива от завода производител и на продукта, същият вече като стока, а по-нататък като реализирана стока, т.е. заплатена, тръгва маса пари по кръвоносната система за заплати, четири пъти по-голяма от числеността на този колектив. Какво става по-нагоре – те също произвеждат с труда си някакви резултати или продукти на труд, необходими за живота на хората и обществото като институти, организации, на сегашен език с нестопанска цел. А те са много. И се произвеждат в необходимо количество и качество не за размяна, а за потребление, обществено потребление – здравеопазване, култура, сигурност и т.н. На всичките тия специалисти, хора на труда в трудова България, трудът е непосредствено обществен. И апелите бяха, че трябва да бъдат страшно съзнателни и верни на социализма, народа – например лекари, писатели, журналисти, музиканти, артисти, учители – уважавани хора, но да си знаят, ядат народен хляб. Отделна графа имаше за чиновничеството, бюрокрацията, с която партията непрекъснато се бореше - за повече съзнателност и човечност. Да не мързелуват. И така, след като си похарчат заплатите, същата тази кръв пристигаше на входа на икономиката на предприятието, завода, за който говоря -четири пъти разредена. И сърцето на завода трябваше да се свива мощно, да я обогати със стойност и наново по магистрала, като свежа кръв от заплати. Проблемът на тези хора на благородния труд е, че не работеха за пари и нямаше как в това общество да работят за пари, създаваха непосредствено обществено благо, от което цялото общество се ползваше – здравеопазване, образование, култура, но пък им беше създало и материални условия за нужния труд и доход – работна заплата, с източник -икономиката. Икономиката, която работеше за тях, очевидно. И на същия принцип като тях, не за пари, давайки им пари за заплати, защото са трудови хора като тях, но извън производството и размяната на стоки при социализма. Това общество беше създало равни условия на своите граждани за образование, здравеопазване и култура, спорт – безплатно. И ако имаше някаква цена за ползване, тя беше символична, т.е. абсолютна достъпност на този вид социални блага. Фактически комунизмът беше в тази сфера. Опазване и развитие на силите и способностите на човека.

Ние се радвахме на нашите шампиони, на децата ни, че растат здрави и спортуват, че се учат и влизат в университета, на средното ни образование, че е едно от най-добрите в света, на учените, на космонавтите ни, на артистите ни от киното и театъра, на писателите и поетите ни, на художниците ни. Имена, които и досега се знаят и тачат. От България, която се гордее, станахме унижена България. Това на ниво живот, жив живот. Да видим нещата по-академично. Имали са грешни пари за даване при социализма. Дали са. При капитализма е друго. Кой луд капиталист, собственик на завод, ще позволи неговите работници да работят за други, а не за него. И държавата няма пари, за тия уж безплатни през социализма сфери. И държавата бедна и народът беден. Тия, които имат пари, не дават на другите без печалба. Системата наистина е друга. Трагична. Отникъде лъч на надежда за непроизводствената сфера. Аз ще добавя неакадемично – капиталът ще сведе всичко в България до нивото, на което е той самият. Няма да позволи нищо да стърчи над него. Ще го обере и ошушка. Частният капитал навсякъде по света печели не от неговата собственост, както се мисли и проповядва, а от това, което не е негово. И с това става обществен, осъществява връзка с обществото, като наема работници и ползва чужда работна сила, като взема парите на общините, държавата за обществени поръчки и т.н. Нашият е точно такъв – не може да излезе навънка и да обира и съсипва чужди народи и държави, не е дорасъл, ще си кротува в България. Що се отнася до международния частен капитал, чието поведение изследвам, най-малкото, с което може да се задоволи, е концесионирането на това, което народите и държавите притежават като национално богатство. Вода, питейна и минерална, слънце, вятър, земя, гори, газ, петрол, злато, диаманти – всичко само с едно договорче за съвместно ползване, сиреч частно–държавно партньорство и цялото богатство е вече в техни ръце. За петдесет и двайсет и пет години до изчерпване на находището. Напънът да свалят правителства, политически режими и да унищожават държави, които не са готови да разпишат подобни договори, е за това. Навсякъде марионетки, за да грабят отвсякъде. Западните правителства са търговски представителства на капитала в системата на държавната власт – демократично избирана, и политиката навън, на това подобие на правителства, е точно такова - на търговски представители. Най-силен пример е госпожа Меркел. И помежду им заниманието е същото. САЩ си имат брокери, вицепрезиденти, сенатори за същата работа. Пазят имиджа на президента да не пада толкова ниско, защото се вижда. И другото им лице - на озверели демократи, водачи на чужди революции. Г-жа Нюланд, например, и г-жа Клинтън, когато имаше същия ранг.

ПОЛИТИЧЕСКОТО БИТИЕ НА ТРУДА И НЕГОВИТЕ ХОРА ОТ НЕПРОИЗВОДСТВЕНАТА СФЕРА. Тук е цялата онази част от елита, пряко свързан с държавата чрез бюджета и държавните форми на организация на труда в тази сфера, както и целият собствен държавен апарат. Тук са недържавни професионални и творчески формирования, финансирани също от бюджета и поставени в една или друга степен под идеологически контрол на съответните партийни организации или ядра на БКП – нали всички те като труженици работят пряко, непосредствено за обществото, за народа, за социализма, а както казах, тук са и неговите действителни успехи като обществен проект на комунистите. На практика обществото беше пряко представено чрез тях и те осъзнаваха това свое представителство, включително и в отношенията си с партийните лидери на БКП. Като интелектуален елит очевидно, че превъзхождаха членовете на Политбюро. И това им даваше допълнително самочувствие на политически представители на този елит на труда. Като признание за значимостта на труда на тези хора имаше специален клас награди: за хората на творческия, интелектуалния и научния труд – Димитровски награди. За хората от производствената сфера най-високата държавна награда беше Златна звезда на Герой на социалистическия труд. Вижда се разликата в политическия статут на двата вида труд – производителен и непроизводителен. Тази система на труд беше свързана двояко с политическата система на власт – с държавата и компартията като управляваща партия. Тук е и цялата хуманитарна интелигенция, тружениците на хуманния труд, организиран, платен по някакъв начин от държавата, и неорганизиран – на художници, писатели, музиканти, самообезпечаващи се с продуктите на собствения труд или по друг начин - хора на идеята за творчество и лична мисия, за които личното благоденствие не е на първо място, бих казал бегълци от системата. Хора с призвание, а не търсещи признание.

СПЕЦИФИКАТА НА КОНКРЕТНИЯ ТРУД от тази сфера е, че е индивидуален и индивидуализиран и с това обществено ценен – актьори, писатели, художници, интелектуалци, професори, учени, лекари, юристи, певци, журналисти, независимо дали работят в група, трупа, екип и контактът им с потребителите е пряк, даже и да е от разстояние, имам предвид журналистите от електронните медии. Това си беше политехнологичното откритие на хората около Горбачов, с което той и неговите хора вкараха в телевизиите – класика на Запад, но ново в СССР и социалистическия лагер, за ефективна борба срещу многомилионната комунистическа армия по места. И я биха.

ВТОРАТА ОСОБЕНОСТ, КОНФЛИКТНОСТ на този вид труд, е мотивът за лична професионална и творческа реализация и професионално израстване – лични амбиции, завист, егоизъм, таланти и посредственост и разбира се, публика, непосредствен потребител и за един или друг слава. И вътрешни борби каквито в други общности няма. При такава свръхмотивация за дейност друго не може и да се очаква.

ТРЕТАТА ОСОБЕНОСТ Е ПРИЛОЖНИЯТ ХАРАКТЕР НА ТЕХНИЯ продукт на дейност и признаването на тази дейност като тяхна, както и техния продукт. Журналистите освен заплата получаваха и хонорари, учители, асистенти и доценти даваха частни уроци без някой да им облага доходите. Писатели, сценаристи, композитори – и тогава имаше държавни, така да се каже, поръчки също. По граждански договори си набавяха това, което според тях не им стига като доход. Хората от масовата култура, артисти, певци правеха на техен жаргон халтура. Излизаше, че този труд може да бъде и непосредствено частен. И на вторичния пазар се подвизаваше като такъв. И това разцъфтя във времето, когато индустрията беше в криза и въпреки това им осигуряваше заплатите. Работеше за тях. Да не говорим за адвокати по бракоразводни дела, където се делеше имущество – какво са изкарвали извън хонорара, само те знаят, за лекарите, на които ту им забраняваха, ту им разрешаваха частна практика. Едно съсловие в България, заедно с адвокатите, което винаги е имало най-хубавите къщи и в малките, и в големите градове, наред с търговците на жито. Искам да отбележа една важна особеност при търговията с тези невеществени продукти, предлагани като професионална помощ или услуга - цената й се определя от купувача, от неговите възможности да плати. Не е стокова размяна, макар и да прилича, затова се търси богата клиентела. Господата просто бъркат на богатия в пълния с пари му джоб. Затова прогресират сега адвокатски къщи, частни клиники. Богатите плащат много пари за здраве и красота. Дали това е стокова размяна, отсъди, приятелю, сам. Маркс казва, че не е. Никой не иска да е болен и грозен. И здраве, и красота, и печалби - само за богатите. За опазването на това здраве работят и адвокати, и доктори. Ето това е да имаш знание, което другите нямат. И това да ти носи пари. Икономика на знанието. В Европа я откриха сега. Да дойдат в България. Тук е развита.
От същия характер са и доходите на професионалните звезди от развлекателната индустрия, световно кино, световен спорт – с многомилионни заплати и хонорари. Но там публичността на големите пари има важна политическа функция – ако си талантлив и даваш всичко от себе си, можеш да успееш и материално, да станеш богат. В този бизнес звездите са деца на народа, от цял свят. Глобална политика. Предишните търговци, гдето ги цитирах, на изключителните си способности не държат да са известни, те знаят как се правят пари, без да им трошат краката.

СОЦИАЛНАТА ВРЪЗКА С НАРОДА НА ТРУДА на хората на труда от непроизводствената сфера вървеше двупосочно: труд за труд – резултат за резултат. Когато народът ни построи материално-техническата база на социализма, т.е. около шейсетте години у нас – машинна обработка в селското уедрено стопанство и крупни заводи във всички административни центрове в страната – нашият народ построи това, от което имаше нужда и той, и народната интелигенция, за да твори и да се труди: нови училища, техникуми, строителни, архитектурни, икономически и висши учебни заведения, каквито страната ни не беше и сънувала, народът ни искаше да се учи, доучва във вечерните училища и задочно, да работи и да се учи за висше образование и от работник да стане инженер, агроном, биолог – всичко се търсеше и имаше огромна нужда цялото ни народно стопанство. Тогава се казваше така, да им припомня на някои. Индустрията ни инвестираше и в това – строителството на болници, кина, театри, кажи-речи във всеки град и по-голямо село – това, което днес е или унищожено, или се чуди как да оцелее; народът ни можеше, тези днес, които са го яхнали и икономически, и политически чрез държавата, не могат. Няма да говоря за стадионите, спортните зали, културните младежки домове, читалищата... От това време и за това време незабравимият поет с ватенка Пеньо Пенев от Димитровград написа – Не мечтая безсмъртие и пътища леки, а ватенка топла, за зимния ден. Безсмъртно нека остане навеки, построеното тука от мен. Селско момче от Добромирка и велик български поет на социализма, когато се наливаха неговите основи. И в прекия, и в преносния смисъл. Както и трагичната и пророческа поема пак от него, „ ДНИ НА ПРОВЕРКА”, със завещанието към нашия народ: Но нека вярата не оскъдява, синее този ясен път – отвъд. На път. Човекът е човек тогава, когато е на път. А значи и за това наше време, когато България е в безпътица – в тресавището.

Изхвърлиха и на този човек творчеството от учебниците на децата, да потънем заедно, и млади, и стари, не им трябва ни народ, ни децата му на българоубийците. Каква Шипка, какъв Батак, какъв ти Ботев или Вапцаров, та чак и Пеньо Пенев.
Цялото ни израстване като народ, култура, самосъзнание, самочувствие като нация между другите нации и народи се дължеше на тази връзка, директна, между производителите на материалните блага и тези, които създаваха духовните блага, като хора на труда изобщо, т.е., създаващи блага, независимо от какъв предметен вид. Макроотношението между двете на пръв поглед коренно различни сфери на дейност –  производство и размяна на икономически стойности и активните производители на духовни блага, ценности за общо потребление или ползване – функционираше на принципа на обмена, а не на размяната, разбирай търгуването. Буквално по същия начин, по който работим и с природата. Ние не търгуваме с нея, а взаимодействаме като природни и разумни същества.

В известен смисъл всяка интелигенция е като природата – богата на интелект, знания, познания и евристични способности, способна да твори тия нематериални богатства и понеже е с разум, тя знае за кого го прави – за другите; най-кратката дефиниция за труда е именно тази дейност за другите – за хората, за нейните хора, народа. Не случайно я определяха като народна. Това е много стара, древна връзка на хората на познанието с нашия народ. Да се опитват сега да я вкарат в някаква друга индентификационна група е късно. Няма да стане. Това е занимание за ума на посредственици, плагиати и конформисти в познанието – без смелост нито в науката, нито в обществото, каквото и да е то. При масово произвеждане на интелигенция ясно е, че в този клас попадат и такива хора.
У нас се говореше за сив поток в литературата и къде ли не. Вече не се говори. Изглежда, че всичко е сиво. Залял ни е заедно с демокрацията на капитализма. Тоест всичко е пари и заради пари.

Сега се сещам за филми като „Бялата стая” на режисьора Борислав Шаралиев, „Тютюн”, „Козият рог” на Методи Андонов, „Осъдени души”, „Черните ангели” на Вълчо Радев и гротеската на големия актьор и режисьор Иван Андонов „Дами канят”, за кризата - духовната на средната класа от времето на социализма към 1989 година, тръгнала на лов за материалното и удоволствията от него. Праобраз на всичко, което сега доминира – от простотия до алчност и социален наивизъм, да избягаш от проблема на страната ти и смисъла на собственото ти съществуване. Поединично, поотделно. На завет. Но времената сега са други. И ветровете други. Зли.
Свеждането на средната класа до ниво на потребителска група със средни доходи и нараснали материални амбиции, поглеждайки по-нагоре и подражавайки на елита -държавен и партиен, чиито доходи бяха съизмерими, но се ползваха от материалната привилегия за ползване на държавни и партийни имущества - вили, коли, и като лични на практика. Класическото тогава развлечение на елита да ходи на лов у нас и в чужбина беше отразено в цяло направление от тогавашната литература – малкият човек, малката правда. Това минаваше за свръхреволюционно. Знаменитата или високопоставената част в административно отношение прислойка от писатели си купи пушки и отиде в гората - не да партизанства, а да бие зайци и вълци. Подражанието в част от българския елит не е от вчера. Пушка, малка вила, кола. „Лада” или „Рено” за по-престижните екземпляри от това време. Това е за социална конкуренция в аутсайдерската група – от икономическа гледна точка на производството, размяната и търговията със стоката на българската индустрия от това време. Индустрията я бяха зарязали, оставаше да я нарежат за скрап. От високия ръст на Пеньо Пенев беше останало едно малко човече. Борец за правда. В литературата. Както се казва, литературата е отражение на живота – на авторите й.
Празноглавието на социалния елит беше пълно. А също и безгръбначието. На това му се казва самоотчуждение. От народа, от политиката – от държавата, от идеологията. Те си имаха своя микроидеология – да оправя себе си, семейството. Кой както го разбира в социалната стълбица – конкретно. Мислеха много конкретно: в пари, вещи, позиции, връзки. За цялото си имаше кой да отговаря. БКП и Тодор Живков. А забравяха, че я бяха наводнили и разводнили със собственото си присъствие, точно както обяснявах за случая с кръвообращението на парите като доход на всички трудещи се при социализма. В университетските среди хуманитарите си имаха свое дисидентско название, обръщение за политическия кръговрат към Първия (Тодор Живков) на партиен и държавен жаргон, мило и кротко. Бащицата. Друго откритие за социализма така и не можаха да направят. Това им стигаше, има кой да дава и да отговаря. И като падна, го натовариха с всички отговорности. На Бащица. Тия хора бяха толкова безгръбначни, че можеха и баща, и майка да забравят, като дойдат в София, камо ли да милеят за народ и държава. Листопад, листопад от златната есен на 1989 в България.

ИЛЮЗИИТЕ НА ТРУДА ЗА СЕБЕ СИ рухват, когато човек влезе в един завод да работи. Независимо в каква позиция ще влезе – от най-долната до най-горната. Тук всяка дейност е дейност за другите, до готвачките в стола на завода. Общата дейност на това огромно цяло, каквото и да произвежда – лекарства, автомобили, автомати, роботи или компютри – не е за склада на завода, а за другите. Не е за него. Той затова и работи, изпуска дим, целият в движение, тупти, както би казал Вапцаров. На един гледащ отстрани може да му се види красиво и вълнуващо какво могат хората заедно, на друг – безсмислено, защото не работят за себе си. Видите ли, той е свободен, той работи за себе си, изключително за себе си или е зает изключително със себе си. Но ако този завод или всички заводи спрат, ще замръзне целият останал живот и ще се разхождат по улиците като на празник на тази хипотетична страна. С тази хипотеза работят и синдикатите, когато не могат да се разберат с обществото, сиреч с управляващите частните и обществените работи. Нашите свободи за труд са ограничени от тези социални граници, разбирани от социолозите и дефинирани като дейност за другите. Човек, разбира се, върши сума други неща, той е действено активно същество и може и в тях да намери смисъла на своето съществуване, който в процеса на неговото просто биологично съществуване и развитие не е един и същ, но това, което животът на обществото му дефинира, е едно и също – активност, дейност за другите, ти, приятелю, си обществен човек за мен. Не знам какво си мислиш за себе си, но то не е вярно.
Ние в България при социализма това се опитвахме да направим като общо и доминиращо разбиране за труда и живота. Трудът у нас беше задължителен, а общонародната собственост гарантираше работно място за всеки на каквато и да е позиция в обществото, стига да съответства на изискванията към нея. Говоря за образование, клалификация и човешки потенциал (морално-политически), качества, както сега спецовете по труда на фирмите набират от време на време. Защото работа няма. Няма чужди инвестиции в закъсалата България. Личният хоризонт на абитуриентите от това време, което у нас като дата е 24 май – празникът на Светите братя Кирил и Методий, бащите на нашата писменост и култура, на професионален език казано, социално времевият хоризонт на поколението на осемнадесетгодишните, се движеше 15-20 години. До пълна социална зрялост. Какво висше образование ще получат, какво искат да работят, как ще планират семейство и т.н. Нашето общество даваше на децата ни този хоризонт. Пътен лист за живота. Или пътна карта. За България. Без пътници една карта не е път.
Нас ни разсипаха като народ и общество, наистина сме в насипно състояние, и от нас може да се произведе всичко – и продажник, и предател, и мутра, и джихадист или антикомунист, въоръжен наемник на батальон на наемна армия – момчета за всичко и момичета за всичко. Тук като народ трябва да работим за себе си. Имаме късмета да сме народ – не са ни изхвърлили от картата на народите. И да ни вкарат в картата на етносите, т.е. народност – там вече сме били петстотин години и на този период му казваме робство. От нация аутсайдер в Европа по стълбицата надолу.

Изчезваща нация.
Никой от нас в Източна Европа не е имал представа за мащабите и дълбочината на проекта, който се реализира срещу нас – борбата изглеждаше класическа на идеологическо и политическо ниво между двете световни системи, но на наш терен –като вътрешнополитическа борба. За нов социализъм, за трети път и т.н., това, което излиза от анализа ми дотук, включително и за ролята на Горбачов в този проект, не го знаех, и аз сега го научих. По отношение на вътрешния проблем на социализма и как би трябвало да бъде решен, бях в общи линии принципно наясно, защото с мои колеги работихме като изследователи на терен точно седем години, за което наши колеги, млади професори от Германия и Франция, работещи в тази област, но главно теоретично, ни признваваха, че благородно ни завиждат. Тях никой нямаше да ги пусне ни в който и да било завод на германските фирми гиганти или в държавната режия „Рено”.
Ние се интересувахме от властта и собствеността при социализма у нас.

Произход, структура и развитие.
От замръзналото положение на студената война линията на фронта се беше преместила повсевместно в столиците на Източна Европа с политически наемници, които трябваше да предифинират реалния икономически проблем на социализма и неговото обновление, за което пееше Горбачов, с неговата революция в съзнанието с нещо по-реално и разбираемо като междуелитна борба за власт, с което аз и колегите ми също бяхме наясно. То излизаше от изследванията ни. Много преди тя да стане явна. Основното беше, че и двата конфликтуващи елита не знаеха какво да правят –какво да се прави. Затова се боричкаха в борба за власт вътре в системата. Безплодно от гледна точка за обществото и плодоносно за дадени персони. Нямаха идеология, актуална за прогреса. Андропов беше признал на Политбюро, вече като генерален секретар на КПСС, че не знае какво е съвременен социализъм, и се обърна към Ленин  – бащата на социализма в нашия свят. Неговото протеже Горбачов я измисли сам –революция в съзнанието, за което аз се съмнявам, че е негова творба. Подали са му я – на този честолюбив лъжец.
Всеки, който разбира от власт, държава, общество, независимо как е придобил познанието си, знае, че в такава ситуация на вътрешен конфликт първата работа е да се затвори границата – военно и политически, за да може конфликтът и проблемите на обществото да се решат вътре в страната, а не от сили отвън. Особено когато и става въпрос за цяла обществено-политическа система от глобален вид, каквато беше социалистическата. Този партиен чиновник и пълен политически анонимник, без професионален опит на държавен ръководител, истински парашутист в системата на властта, не само че не разбра какво е социализъм, и досега го мъчи сигурно този интелектуален въпрос, си е истинска находка за историята. Как начело на такава политическа мощна държава с 250 милиона население и партия от 22 милиона комунисти може да застане такова малодушно невежество. Не е чел господинът нищо по теория на държавата. Другото обяснение е крот (на руски). Къртица. Той направи точно обратното. Свали всички граници. Първо – западната, на целия социалистически лагер, като премести военната граница до СССР и остави всяка една от страните на източноевропейския социализъм с нейните собствени въоръжени сили сама срещу НАТО, да се оправя сама, със собствената си социална и политическа идентичност. Какъв щеше да бъде резултатът,това вече го видяхме в Югославия през 1999.
Друг актьор от политиката, който по това време малко преди Горбачов дойде на власт в САЩ – републиканецът Рейгън, обяви на цял свят, че СССР и държавите от Варшавския договор са Империя на злото, която Америка е призвана да унищожи с химерни звездни войни – един блъф за наивници. Военните знаеха, че САЩ не могат да мръднат и един метър на Изток. Но това вървеше – заплахата от ядрена война. Намери се миротворец в Москва и двамата актьори се разбраха – злото и доброто се помириха. Край на студената война. Образът на класовия враг и американския империализъм беше снет на Изток от употреба, направо изчезна класовият антагонизъм в света: капитал – труд. И двете държавни системи – на капитала на Запад и на труда на Изток на социализма, на ниво държавни глави, многократно си стискаха ръцете на срещи за тайни договорки и истинска димна завеса от приказки за мир. Да се унищожат оръжията, армиите, НАТО, офицерите, генералите и т.н. Интересно, защо това стана само на Изток? На Запад точно класовият враг, капиталът, в новата си униформа на СВРЪХКАПИТАЛ с притворени очи преживяваше вече изкачването си на престола на Господар на света. Пътят към Москва, без да брои незначителните други столици, беше открит. Империята падна. Наздраве за първия успешен самостоятелен проект на СВРЪХКАПИТАЛА и новата му униформа на Цезар на Света. Световна драма в моноспектакъл на двама Велики актьори - Рейгън и Горбачов. Алилуя, Алилуя... Цял свят гледа и не разбира кой е дошъл на власт у дома.
ТАТКО КАПИТАЛ.
ТАТКО КАПИТАЛ КАТО СВЕТОВЕН ИДЕОЛОГИЧЕСКИ, ПОЛИТИЧЕСКИ, ИКОНОМИЧЕСКИ ЛИДЕР в България и по света. Защо не се вижда и защо не говори. Ами той е като Господ, такъв е. Него го виждат само Светиите, но и те са на небето. А този е тука, ето това е загадката. Неговото особено съществуване. Ето нà, и социалистическият лагер, и СССР се разпаднаха, без да го видят. И не само те. Аз казвам, че и Саудитска Арабия няма да го види. Може би трябва да се обърнем към физиците, те са по-окати и специалисти по невидимото в този свят - надолу към микронивата на мирозданието и нагоре във времето и пространството на необузданата материя. Там е интересно. Но на Земята също.
Хайде да започнем с видимото като проявление на невидимото. Да използваме метода на физиците за откриване на закони и закономерности, които също са невидими, но действат, управляват, така да се каже. Управлението като усещане ни е познато, нали. Питам се, като натрапчиво видимото, кое да е първото – частните медии или частните банки. Реалното пространство или киберпространството, реалното или виртуалното, т.е. обработенето по определен начин реално, например животът. Пресътворен, така да се каже, от незнайни творци.
Кое е общото в натрапчивото, че работят за нас тези международни институции. Как? Единият те е хванал за гушата, другият ти плакне очите с блага, осветена вода. Ти, приятелю, си добре. Вече много по-добре. Трябва ти микрокредит, спешен кредит, заповядай - плати си борча за топлото, за студената вода, за тока, да не ти го изключат, за телефоните, за кабелната, защото ти не можеш да живееш без телевизия. Народът е потънал в дългове и какво друго да прави, освен да гледа телевизия преди сън и разсънване. Телевизията работи за нас заедно с другарчето от съседния офис на банката с чуждо и дълго име. Защото си е клон на дълъг клонинг, който, ако се проследи по родословното дърво на парите, ще се види, че корените му стигат отвъд океана, до самия Федерален резерв на САЩ. Въпросният „СВРЪХКАПИТАЛ” със собственото име „Америка”. Всичките тези изброени играчи, на които сме длъжници до гроб, до един са частни, по-дребните – български, останалите – на международни търговски вериги. Също клонинги в дървото на живота на парите. Пробиха и в България. Добре се чувстват тука. Чуждият капитал, международният капитал пробиват в страната ни и във всички страни по света, както се забива гвоздей в някакво податливо тяло - с удар, с чук – по главата. Тук народът е непричом, той е потърпевшият. Що се отнася до главата, тя носи – правителство, парламент, дебела глава, желязна. И ръчичките, ако трябва, могат да бъдат железни. Пример – Украйна. Разперени в тялото на собствения народ, за да не може гвоздеят, без проливане на много кръв, да се извади. Крилати хора. На железарски език на това казват „крилца”.
Да видим сега другата мрежа, също световна – телевизионните вериги, които имат еднакъв общ белег с този на банките, освен че работят за нас, не се знае на кого са. Това си е пълна търговска тайна. Като на адвокатите – клиентът не разрешава, той поръчва музиката – професията, моралът му не разрешава подобно неуважение към правата на личността като възложител. Тук са и многото тайни договори на продажни правителства, които също работят за нас, на които контрагентът им – ЦРУ, Пентагонът, засекретяват клаузите все в полза на България, заедно с побратимите интернационални компании за ограбване на страната. Правото е велика дъвка. Която се залепва направо върху клепачите на народите. Защо им е да виждат подобни документи. Телевизионната дъвка е друга. Още малко и ще влезеш в телевизора. Те направо си те пускат да видиш как се правят новините. В нюзрума. Няма нищо скрито-покрито. Само да гледаш тяхната телевизия. Например Си Ен Ен. Ти си информиран, ти знаеш повече от другите. Гордей се, човече, казано на американски жаргон.
Колко хора работят за нас, приятелю. Милиони и милиони. Само в тия два частни сектора. Истински, трудолюбиви, позлатени пчелички. Труженици. А къде е търтеят –майката царица и нея я няма. Истинско чудо е как се размножават. Поне за в България това не е ясно. Бедна страна с толкова банки и телевизии. Явно, че сме важни, щом така ни ухажват. Да не вземем пък да измрем като магарето на Енвер ходжа.
Представи си само как всеки от нас лично се изправя срещу тази многомилионна хибридна армия - всеки ден, ден след ден. И оцелява. Без да му е промит мозъкът. Без да му е пробит джобът.
Да разгледаме сега една семейна клетка. От масовия пчелин - с две пчелички, мъжка и женска, с една рожба или две като тях. Малки. Тук в България. Имат си дом, по наследство от дядо и баба, труженици от времето на социализма, но и тях, като социализма, вече ги няма. Какво става с тях? Задлъжняват. Уж образовани, уж с професия, но от 2010 година задлъжняват – не плащат. Не могат да се оправят нито с топлофикация, нито с набъбващата сметка за студена вода. И работа за двамата едновременно няма, поне един стои на скамейката за икономическо наказание, пардон, социално, защото това е масовият случай за семействата в България. Бягство – не искат. Обичат България – тук им е всичкото, което имат. Не е война като при арабите, да търсят спасение в Европа. Тука утрините са тихи. В едно такова утро пристигна призовка от съда, че банката колектор, която им е събрала дълговете под по-ниска лихва, и която, Господ да я поживи, им донесе спокойствие, сега си иска своето, т.е. собственото им жилище, от дядо и баба. Ако не внесат веднага дължимото, чрез съдия-изпълнителя. Частен, разбира се, опитен със здрави връзки и със съда, и с банката. Семейството е в чудо, предчувства трагедията. Търси адвокат, няма пари, намира и дава. Обаче всичко е късно. Край, пчелинът се изнася. Домът е продаден на търг. И съседите гледат как пчелинът се изнася без кошер.
Хайде сега малко по-трезво и аналитично да разгледаме печелившите участници или съучастници в тази драма. Пчелното семейство вече сто процента е избягало от България, България печели още един минус – минус четирима граждани. Банката – едно празно жилище. Съдия-изпълнителят – пари и проценти. От активирането на капитала, защото жилището е станало стока, са се появили пари, направени са пари и са разпределени като доход. Да разгледаме това семейство от оси за другите, на какво дължи успеха си. На професионализма, разбира се. На специализацията си като обществен участник. От книгата на знанието – на законите, на финансовото дело и на самите закони, направени от същото съсловие, но вече в парламента, за унищожаването на семейни клетки – от безобидни пчели. Безобидни, но с кошер, ето това е примамката за семейството на осите.
За да се направи подобна клопка за семейните клетки в България, за целия ни български пчелин, не се искат кой знае какви математически познания – умножение, деление, събиране, изваждане. Политика на доходи, политика на разходи на населението, а значи и на семействата за бит и храна. При спиране на растежа доходната част, както е в последните седем-осем години, и ръст на разходната част за бит и храна е ясно, че семействата ще задлъжняват. Националният статистически институт е чудесна карта за информация на банките какви семейства, с какъв бюджет, с какво имущество могат да има станат клиенти. Един научно обоснован скок в цените на водата, енергиите, прокаран в парламента или в общините, ще ни вкара в кошарата на банките за длъжници. Поголовно. Това наистина вече ще е шокова терапия не за индустрията ни, а за нашите семейства. А се оказа, че и там е имало капитал. Семеен.
Масовите процеси, обществените процеси са в кръвта на банкерите.
Микроикономиката си е печеливш бизнек в България и по света. Имаш си работа с аматьори, които искат да живеят в невъзможни за тях условия, но не го знаят, а ти го знаеш и от това печелиш - с печалба от 200-300 процента. Икономика на знанието. Тази престижна професионална група от икономисти и прависти, която коментирах и при социализма като борец за малка правда за себе си, поради естеството на своя труд и познание, може да ги предлага като частни, като частна услуга. Това вече го прави банката, на която са предложили труда си, т.е. са наети, наемници са - работят за нея. Като социална психология няма никаква разлика между шефа на банката, банкера и неговите служители. Пълно единомислие независимо от клиента – индустриалец, бизнесмен, търговец или гражданско лице пчеличка. И никаква милост към всичко извън банката. Психологически плътна група за социално превъзходство. Елитната армия на финансовия капитал. Ето това им липсваше при социализма. Партията не разбираше от капитал, а го имаше в изобилие. Както се казва – вода гази, жаден ходи.
Тия господа, с малката си правда, се добраха до голямото „добрутро” в България. Днешния малък човек, с малката му неправда, да загуби и жилище, и Родина – да го ограбят тотално в най-бедната страна от Европейския съюз не мутри самодейци, а тия същите малкоборци, вече бойци на високоорганизирания Голям капитал. Тотално ограбен, той вече е отписан и от регистрите за гласуване. България не се интересува вече от него. Той е някъде на път. Но и аз разбирам от събиране и умножение. Като почнем да ги събираме тия малки неправди на човек по човек, ще се получи една Голяма Неправда в България. И на хора, и на ограбени капитали. У нас, като по правило, срещу неправдата се борят. Това българинът не го понася. Без значение коя система му я поднася. Феодална, робска, родна, чужда – всичките в Европа въстания „анти” първо са започвали тук. Не сме специалисти по революциите, но по въстанията определено. Ето това си мисля. За Таткото капитал и България. Какво ли ще стане, ако нашите хора се върнат по някакъв повод в България. Два милиона и петстотин хиляди.
ПРЕДДВЕРИЕТО.
Нито едно от господстващите нови съсловия в обществото не може да докаже обществената си необходимост. Те са необходими на други. Не на нас – на други у нас и в чужбина. На политическия елит, той непрекъснато обосновава тяхната необходимост и пише за тях закони, за да работят по-добре – да печелят. И за хората щяло да има – работни места. Самите частни съсловия са необходими за себе си и като част от глобалната мрежа на тези съсловия. Ние прекрасно знаем, че у нас имаше общество, в което тях ги нямаше – изобщо. Бяха многолики, като всички други. И България не беше ограбена, нито ограбвана, след като се появиха те, България тръгна надолу и не може да спре. Местните зидари на капитализма и банковите ложи зад тях, които влязоха в България, ни разориха. Разориха България и се насадиха те. Само те виреят – другото линее и пустее. Градове, села, поля, заводи – емблематичните заводи на България. Най-богатите у нас го осъзнават и не се показват в това си качество, а като благодетели на спорта, културата. Частната форма на организация на живота и на обществото у нас се провали във всички области, като уж по-доброто решение за България от социализма. Нас ни отстраниха от играта като конкурент на западната система на капитализъм в близък исторически план поне за Европа, след това се заеха с нас, като вътрешен конкурент, със селското ни стопанство и индустрията и накрая стигнаха до къщите ни. Пари, пари. Друго никога не ги е интересувало. От двеста години това ги интересува нашите съседи, европейците. Всичките им вътрешни социални проекти за развитие – индустриално, благоденстващо, потребителско, информационно общество – до един са маркетингови проекти за стимулиране на бизнеса чрез активно създаване на търсене на пари и всякакви други продукти. Проекти за вътрешен растеж на капитала. Докато не ги удари Господ с криза. От която няма как да излязат, без да орежат ролята на капитала. Иначе ще рухнат вкупом. Както е по Маркс. Добре дошли, Господа, в епохата на социализма.
ВЛАСТ И СОБСТВЕНОСТ ПРИ СОЦИАЛИЗМА. ФУНКЦИОНИРАНЕ НА СОБСТВЕНОСТТА КАТО СОЦИАЛИСТИЧЕСКА. МНОЖЕСТВО НА ФОРМИТЕ НА СОБСТВЕНОСТ И МНОЖЕСТВО НА МОДЕЛИТЕ ЗА СОЦИАЛИЗЪМ. КОМУНИЗЪМ. Да започна с Маркс и неговото отношение към капитализма в САЩ. Това е коритото, в което капитализмът се е родил в чист вид и почти като Архимед е извикал популярната и днес дума „ЕВРИКА”, само че не бил във ваната, в която днес е потопена Америка. Бебето е порасло и се разхожда с кораби танкери, самолетоносачи по цял свят. Откритието на Маркс е малко по-сложно и не е дефинирано като физически закон за телата, потопени във вода, а за обществата и техния общ социален закон, дефиниран в понятието обществено-икономически формации. Техният преход от една в друга и общият им знаменател - произвоството и размяната на стоки. В тази редица е и социализмът като последното общество, организирано на тази икономическа основа. След социализма следва ново общество благодарение на високо развита наука и техника, и респективно развитие на човека, където разпределението на общественото богатство ще става на друг принцип, не на размяната и производството на стоки, а като логична част от обмена на дейности и продукти. Тук цел на обществото става самият обществен човек, а не разпределението, справедливо или не, между членовете на това общество. Ето, тук изчезват парите, за които днес Америка се е хванала като удавник за сламка. Боже, как ли ще живеят тия хора без пари. В Америка. А нещата вървят натам, според мен.
Да се върна на социализма и неговото стоково родство с капитализма и с европейския опит на България да строи социализъм.
СОБСТВЕНОСТ И ВЛАСТ В НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ КЪМ 1989 ГОДИНА. Обръщам местата в релацията власт и собственост, защото по това време индустрията в България беше високоразвита, както и селското стопанство, и ако 10-15 години преди това водеща да е била властта в това взаимоотношение заедно с цялата идеологическа и политическа надстройка – защото този тип социалистическа икономика е мобилизационна и изисква мобилизация на всички човешки ресурси за строителство на индустрия, модерно селско стопанство – в следващите години посоката се обърна и проблемите в икономиката – производство, разпределение и  преразпределение, станаха проблем и на науката, и на политиката и на идеологията.
Индустрията не можеше да се развива в тази единствена форма на всеобща, общонародна собственост, която включва целия народ, а тя наистина беше построена от този цял народ – и от селото, и от града, защото преди това нямаше нищо. Всичките ни заводи са строени върху голо поле. Една земя. Сложен проблем, нали?
Какво му беше обещано от комунистите на този беден народ и на тази разорена страна след Втората световна война, че могат да направят за тях след национализацията на частните фабрики, на едрата земеделска собственост, след смяната на икономическата и политическата система на Царство България. От свое име, като взели властта, и от името на общонародната собственост, нова форма на управление, без цар и господар –политическо равенство в Народна република България – мир, политика за мир, без нови войни и национални катастрофи. Комбинациите на царството с едни или други съюзници от Запад донесоха на страната две световни войни и точно толкова национални катастрофи. След национализацията на покритата градска частна собственост – сгради, хотели, ресторанти, терени на търговци, богаташи, банкери, адвокати и други кантори, ликвидиране на рентиерството, лихварството и всякакви форми на търговски грабеж на народа - той си отдъхна. Нямаш си представа, приятелю, колко земя е била заложена в банките от нашите селяни, разорени от войната и от същите тези банкери. Дотук изредих всички печелили от войната на разорена България. Мразени от народа двояко - и заради богатството, и заради собствената си мизерия. Комунистите обещават друго – братство, равенство, без грабеж чрез частния капитал на труда, а всекиму според труда. Без добавките на капитала. Добавките ще се събират от държавата, а тя няма да обира народа с тежки данъци. И така беше до 1989 година. Десет процента данък общ доход на човек от заплатата и нито стотинка повече.
След национализацията придобитото от държавата отива към другата общонародна собственост – земя, вода, природни богатства и т.н., както е записано в първата социалистическа Конституция на Народна република България от 1947 година. Нашата тогавашна буржоазия по неволя заедно със семействата отива от другата страна – в братството на труда, и работи като труженик, общо взето далеч от производството, и децата им вървяха по същата линия – по-далеч от природата, по-близко до човека. Социалният инстинкт да печелиш от другите не се губи. Независимо дали си син или дъщеря на адвокат или лекар, или на литератор, или на търговец, банкер. Ето това беше един специфичен слой от новата народна интелигенция. Концентриран в големите административни центрове. Станали по-късно експерти и видни фигури в Съюза на демократичните сили след 1989 година. Старата ненавист ръжда не хваща. Страсти. Страсти български. Докато съсипем България като „ тримата глупаци” от легендарното анимационно филмче на Доньо Донев. Нà ти тебе единомислие, като нямаш глава да мисли.
Освен прекратяването на грабежа на природните богатства на България, на труда и резултата му, чрез новата форма на собственост комунистите обещаваха градеж и място на всеки в този градеж. Нова икономика, ново общество. Без експлоатация на човек от човека и икономически неравенства само в рамките на качеството на труда – сложност, интензивност, производителност и взаимопомощ между колективното селско стопанство и индустрията, която трябваше да бъде построена без външни заеми, със собствен труд и дружни усилия на цялата нация. Първите ни заводи бяха построени с парите на нашето селско стопанство, от износа ни за страните доставчици на технологиите и съоръженията – СССР, Чехословакия, Германската демократична република, индустриалните страни от братска Източна Европа. Нашите села получиха ток, цимент, тухли, торове, лекарства, селскостопански машини, учители, лекари, агрономи и пътища. Така се преобразяваха градовете и селата на трудова България. С набираща мощност индустрия и интензивно развиващо се селско стопанство, с кооперативни форми на частна собственост върху земята - едро и развито земеделие и животновъдство, каквото Западна Европа нямаше. Нямаха и нашите научноизследователски институти, нито селскостопански академии. Нито птицекомбинати. В това всичкото бяхме пионери в света. И тука идваха да се учат. И от Израел, и от Канада. Как се прави модерно селско стопанство. Комунистите каквото обещаха на работническата класа и на трудовото селячество, да използвам техния тогавашен жаргон, го изпълниха. Не излъгаха народа си и в гладни, и в по-сити години. Те няма от какво да се срамуват. Срамът дойде по-късно, да станат зрители на съсипването на България. Само ще добавя очевидния факт, че заедно с комунистите си отидоха и работническата класа, и трудовото селячество, и индустрията, и селското стопанство на България, и инженерно-техническата интелигенция, и научната ни интелигенция, свързана и работеща за тези два сектора – реалните икономически сектори на всяка съвременна страна. Изброих големите губещи и големите загуби на България.
След тази кратка и поучителна екскурзия в историята на строителството на социализма в България мога да се заема с нещо по-дълбоко и теоретично, защото, както веднъж вече казах по повод на „Солидарност”, без теория няма победа.
И в познанието, и в живота. Простите неща са сложни.

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ
17 февруари – 28 април 2016 година
Генадий Велчев

list111 700

Посетители

20235
ДнесДнес12
ВчераВчера39
Тази седмицаТази седмица129
Този месецТози месец610
Общо посетителиОбщо посетители20235
© 2018 Генадий Велчев. Сайтът е обновен с финансовата подкрепа на " СОФТЕКС ИНТЕРИОРИ ЕООД ". Всички права запазени. Уеб агенция "Кая Про" ООД