А тя не знаеше, че аз за
първи път
от двадесет години
се целувам - не знаеше,
а беше си така -
под лампата, която мига,
до асансьора със олющена врата –
косата и шумеше като Дунав -
и като риба се изплъзваше
сама - уплашена, стъписана
и мила – и аз държах
течащата вода.
Деца и двамата на Дунав
не мислехме за
след това,
тя спомена тогава,
че не бива – а аз я виждах
колко е красива.
Водата вече ще тече
на книга – и асансьора
ще повдига тишина.
Мигът, когато е на двама
никога не си отива –
това е най-опасната игра –
ако единия реши да си отиде –
държи го – точно той мигът.
Не съм добре - не се лекувам –
но да пожалиме мига -
да си тече реката Дунав -
там някой ден ще се
спася.
13 февруари 2008