Издухвам праха от машината и започвам да пиша, цели осем месеца не съм правил това - почивах, както казвах, след шест години на писане без прекъсване, в София съм, вкъщи, пред машината. Преди 48 часа бях на друго място, в родния си град – в Разград, където погребах татко. Там през нощта дойде заглавието, с което започвам. Събудих се в три и станах да гледам нощта на родния ми град, толкова, колкото мога да видя от балкона на шестия етаж на високия блок до реката. Децата ми спят, внучето също - изтормозени, уморени и млади. Аз ги влача, по-скоро те не ме пускат сам до тази друга река, която тече на скръб и семейни погребения, и с която се боря до последни сили и с каквото мога да я обърна нататък, да не посяга към никого от моето семейство. Аз се боря за живота, а не със смъртта, нямам такива претенции, въпреки че съм поет и мога да пея, и значи - да обичам. Боли ме за баща ми и гледам нощта и виждам разсъмване и не виждам само нощ. Не искам да изпусна това разсъмване в моя бял град, което започва толкова рано в края на лятото с потрепването на листата на дърветата по улиците, с мъглата след дъжда на Лома, който заваля в късния следобед вчера, веднага след погребението на татко, и мама каза в колата, почти зарадвано и през сълзи, че душата на татко плаче, защото още обича живота. Вървяхме през дъжда, който е сега мъгла над Лома, реката на моето детство, реката, край която баща ми построи завод на живота в Разград – завода за антибиотици, втория завод в Европа, точно преди петдесет години.

На самото откриване, на първия истински завод в града, се беше събрал почти целият тогава градец, от съвсем дребни малчугани като мен по на няколко годинки с майките си, и строителите, и бащите, и бабите и дядовците от селата, и гостите от цяла България. Помня как високо и тържествено, сигурно, извикаха името на баща ми. Той излезе по бяла риза на трибуната и му закачиха нещо златно и хората ръкопляскаха и се радваха. Вкъщи този първи златен орден на татко беше единственото скъпо нещо в празния и съвсем нов апартамент.

След това бяхме в Девня, татко построи още един завод, мама преди това дълго плака, че пак ще живеем в бараки. От Девня се върнахме с още един татков орден - Червено знаме на труда - и бяхме истинско семейство, защото се беше родила и сестра ми. На трийсет години баща ми беше построил два завода - за пеницилин и за цимент, близо до Дунав и близо до морето. Караше мотор и когато се возех с него, непознатите ни мислеха за братя. Помня огромните столови и на двата завода, неизменните лавки и строителите - мъже и жени в мъжки работни дрехи с ботуши, коланите на монтажниците, огромните кранове и половинкилометровите пещи – мелници на Девня. Баща ми беше машинен инженер – главен инженер по монтажа. Преди пуска на завода, от един кран се откачила двуметрова релса, срязала му каскета и се забила пред ботушите на татко. Татко нищо не каза вкъщи и мама съвсем наскоро ми спомена за думите на възрастна жена- строител към него тогава -“имали късмет децата да имат татко”. Татко имаше и друг късмет от 1943 г., за да се родя аз. Видях го това място край Русе, в село Базън. Отидох с мотора си, току-що завършил гимназия, при едни други гимназисти от моята гимназия от десети клас - от ремсовата група на татко, убити край Базън за антидържавна дейност. Момчето, което не издържало на мъченията и е проговорило е сбъркало името на баща ми с името на попски син. Ще добавя, че цялото оръжие на групата е бил един пистолет, който баща ми е криел на село. Извели ги също на разсъмване и ги застреляли край Базън, пет момчета по на шестнайсет години, от нашата гимназия, без моя татко. Сега там има братска могила.

Баща ми вървеше с късмета си. Върнаха го, както се казваше тогава, за директор на завода за антибиотици и десет години остана такъв, за да расте завода и града. Беше истинско чудо как всичко растеше пред очите, такава енергия притежаваше това време и хората, които го носеха. Тия, които сега твърдят, че са направили революция в България, не могат да намерят този индикатор на всяка революция и говорят за промени - най-посредствените хора, които просто смазаха народа ми. Аз ги знам, защото като индустриален социолог съм ги проучвал на ниво съзнание и нагласи, и знам, че са маргинални потоци от всички трудови групи и, разбира се, от елитните на “социалистическа България”. Ще кажа само, че тази революция без герои и антигерои - герой все пак има и той е моят народ. Тази думичка народ ще има дълго да ги плаши.

На четирсет баща ми беше избран за председател на Окръжния народен съвет в Разград. На четирсет и пет, окръгът вече беше национален първенец за петилетката по селско стопанство. Зад гърба на баща ми, където и да е работил, стояха знамена - той, както обичаше да казва, не държеше да е втори. Замина за София като генерален директор на “Фармахим” и звездата за герой на труда получи друг, този, който му измисли партийното наказание, с което си тръгна от Разград. На въпросния пленум аз чаках баща си, кажи-речи цял ден пред сградата. Татко, вместо да се разкая и да му се размине по-леко, е държал с речта си три часа залата на тръни и накрая са плакали и гласували за най-тежкото наказание. Баща ми ненавиждаше мързеливите и некомпетентните, облечени във власт.

Момчето, което дойде с погребалната кола да го вземе и закара в Разград и се оказа род – братовчед, тук в кухнята, където пиша на машината, каза, че го знае, бил е министър. Не е вярно. Вярно е това, което хората, работили с него, знаят, че е направил много за завода, града и българската фармация и от Разград, и от София, и от Москва. Химикофармацевтичният комбинат в София, днешната “Софарма”, беше последният завод, на който беше директор. Хората го помнят и знаят на кой с какво е помогнал. Големи западни фирми, около промените, му предлагаха фантастични заплати да стане техен представител и да “завъртят” далаверите. Баща ми отказа. Успя да вземе само две пенсии с увеличението. Получи инсулт. И аз бях до него в болницата осем дни, толкова, колкото издържа в безсъзнание. Почина на разсъмване на 30 август, в края на лятото. Парите, които татко беше дал за издаването на книгата за сестра ми, за тази книга, отидоха за неговото спасяване. Аз се надявах да я издам по-рано и да намаля страданието му и да отложа неизбежното за татко.

Сега баща ми лежи на централно място в новите Градски гробища на признателния Разград, за което благодаря на общинските власти, на - около километър от завода за антибиотици - неговата голяма любов, и на по-малко от стотина метра от гроба на сестра ми, която и двамата обичахме по мъжки. От другия край на реката, отсреща в старите гробища, през 1979 погребахме жена ми - момиче на двадесет и четири години, което никой от нас не е забравил. В този триъгълник ще се носят цветя. На сутринта, преди да си тръгнем за София, минахме през тези три опорни точки на моето семейство, аз и двете ми щерки, внучето ми и баща му. Децата имат странна реакция - внучката ми сложи букетчето си за дядо си Велчо върху червеникавата пръст и каза, че гроба на дядо й е хубав. Да, гробът на баща ми е хубав. Като целия му живот. Мога да кажа същото за народа ми, за съгражданите ми от Разград, за града, намалял по численост наполовина, със затворените и символично работещи заводи, с огромна безработица, с угаснали стопански функции, на практика икономиката е сведена до комунална, но е жив и съществува. Хората се издържат с парите, идващи отвън, на избягалите в САЩ и Испания близки. Картината вечер на жилищните блокове и къщи поразява с огромния процент от тъмни прозорци. Просто там никой не живее и няма кой да ги светне. Аз ги гледах и не ги намирах за грозни, само е тъжно. Аз съм ги виждал по друг начин и зная, че пак ще светнат. Трябва да се върнат хората от чужбина, за да си върнем България и да не я оставяме на други. Има и хора, и пътища има.

Приятелю, продължавам разказа си от Разград, към четири и половина сутринта, по мостчето над реката преминаха момче и момиче, прегърнати и тихи, с тихи стъпки, точно както и аз съм минавал по същото време с моето момиче. Животът е точно такъв, какъвто, когато обичаш. Всичко друго е едно ужасно изкривено отражение. Аз съм писател и не се научих да мразя. Вероятно да бъдеш добър е най-изключителното качество, което може човек да притежава. Баща ми притежаваше това ненатрапчиво и почти незабележимо качество на добрите хора, толкова естествено за тях като светлината за деня. Аз завършвам на тази дневна светлина.

5 септември 2004 г