Освен, че стихотворенията при мен са неочаквани и кратки, в болшинството си не са игра на ума ми, нито на въображението (през тези периоди отдавна съм минал), е, че аз не пиша стихотворения, а цели книги. Сядам, ужасно спокоен и натегнат като пружината на часовник, защото нещо вече се е случило и часовникът върви в мене като мълчание. Като непоносимо мълчание. След това идват подредени думите, което си е часът за творчество, обикновено не поправям, пиша едно след друго без паузи, плътно, грозно и неразбираемо, истински ад е да си разчитам ръкописите и стихотворенията, които нещо не съм разчел, отпадат. Цялата книга я усещам като музика, като някаква симфония, макар че съм абсолютен музикален невежа. Обикновено финалът на симфонията пиша отделно на другия ден или след няколко дни, което прави едно сядане над листа, докато чуя и последния акорд. Последното стихотворение е първото, което преписвам на машината, и така докато стигна отзад напред до първото. Остава да се досетя какво е точното име на книгата. Всичко това е едно бързане и напрежение в абсолютна вътрешна тишина, чувствам се безтегловен, все едно, че съм в космоса. Разходът на душевни сили и способности е огромен. Сега се чудя как съм издържал толкова години на такава работа. Мисля си, че си струва риска и е истински късмет, че съм жив и здрав и цял.